Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1154/13.06.2018 година, град Бургас

 

Административен съд – Бургас, на дванадесети юни две хиляди и осемнадесета година в открито заседание в следния състав:

 

СЪДИЯ: Веселин Енчев

 

при секретар Г.С. разгледа адм. дело № 949/2018 година:

 

Производството е по реда на чл.268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба от адвокат Е.П. ***, като процесуален представител на П.С.К. в качеството ѝ на ЕТ „Сярови – П.К.“ с ЕИК 119658878 и съдебен адрес *** против решение № 11/09.02.2018 година на директора на ТД – Бургас на НАП (лист 12 – 13).

С оспореното решение е отхвърлена жалба вх. № 1483/26.01.2018 година на едноличния търговец против разпореждане № С - 180020 – 137 – 0000408/18.01.2018 година на публичен изпълнител при ТД – Бургас, ИРМ – Сливен, с което е отказано прекратяване на изпълнително дело № 170335856/2017 година поради изтекла погасителна давност (лист 17).

Жалбоподателят твърди, че решението е незаконосъобразно, защото при постановяване му публичният изпълнител и директорът на ТД – Бургас на НАП не са се е съобразили с текста на чл.173 ал.1 – 2 във връзка с чл. 171 ал.2 от ДОПК. 

Иска отмяна на решението и прекратяване на изпълнителното дело. Претендира разноски.

Ответникът, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Представя преписката по издаването на оспореното разпореждане. Претендира разноски.

Жалбата е подадена против подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, в предвидения за това срок и при наличието на правен интерес, което обосновава извод за нейната процесуална допустимост.

 

След като съпостави доказателствата по делото, съдът прие за установена следната фактическа обстановка.

С АУПДВ № 01 – 6500/24023/13.04.2011 година на заместник – изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ по отношение на ЕТ е установено публично държавно вземане, представляващо недължимо платена сума в размер на 22 876,35 лева (лист 31 - 32).

Актът е влязъл в сила на 11.01.2012 година.

На 18.09.2017 година от ДФ „Земеделие“ е поискано в НАП да бъде образувано изпълнително производство за събиране на посочената сума. По искането е образувано изпълнително дело № 170335856/2017 година.

На 04.12.2017 година до длъжника по изпълнителното дело е изготвено и изпратено съобщение за доброволно изпълнение на основание чл. 221 от ДОПК. На същата дата е издадено и постановление за налагане на обезпечителна мярка „запор върху вземане от трето задължено лице“, работодателя на длъжника К..

На 22.12.2017 година длъжникът е подал възражение вх. № 170020 – 000 – 0773344 до публичния изпълнител, с което се е позовал на нормата на чл. 171 ал.1 от ДОПК и е поискал отписване на задължението, като погасено по давност (лист 18).

На 18.01.2018 година публичният изпълнител е отказал да прекрати производството поради изтекла погасителна давност, като се е мотивирал с момента, в който изпълнителното основание е влязло в сила и нормата на чл. 172 ал.3 във връзка с чл. 171 ал.2 от ДОПК.

Сумата, постъпила по наложения запор, е разпределена на 23.01.2018 година с разпореждане на публичния изпълнител.

Длъжникът е обжалвал разпореждането по реда на чл.266 ал.1 от ДОПК пред директора на ТД – Бургас на НАП, който – след ретроспекция на задълженията на длъжника по изпълнителното дело – е приел, че не е налице основание за прекратяване на изпълнителното дело.

При така установените факти, съдът прави следните правни изводи.

Съгласно чл.171 ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а съгласно ал.2 с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.

АУПДВ е влязъл в сила през 2012 година. Давностният срок на задължението на длъжника по заплащането му е започнал да тече от 01.01.2013 година и е следвало да изтече на 31.12.2017 година, на основание чл. 171 ал.1 от ДОПК. Преди изтичането на този срок, обаче, за събирането на вземането са предприети действия по принудително изпълнение – изпратено е съобщение до длъжника и е наложен запор върху трудовото му възнаграждение.

Нормата на чл.172 ал.1 от ДОПК предвижда, че давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.

Съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като съгласно ал.3, от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

С оглед установеното в цитираните разпоредби, срокът за погасяване на установеното задължение по АУПДВ е започнал да тече на 01.01.2013 година и към 22.12.2017 година (датата на подаване на заявлението от длъжника) е бил прекъснат от действията по принудителното изпълнение, предприети от публичния изпълнител на 04.12.2017 година.

След като, по отношение на вземането са наложени обезпечителни мерки, то на основание чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, давността е спряла да тече и за да се приеме, че задължението е погасено по давност е необходимо да бъде установено, че по отношение на него е изтекла предвидената в нормата на чл.171 ал.2 от ДОПК, абсолютна 10-годишна давност. Тази давност не е изтекла към настоящия момент, като правилно е прието от ответника.

Жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.

Съобразно своевременно направеното искане за присъждане на разноски от процесуалния представител на ответника, жалбоподателят следва да заплати юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 161 ал.1 изр.2 – 3 и чл. 144 ал. 1 от ДОПК във връзка с чл. 8 ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 500 (петстотин) лева.

            По изложените съображения, на основание чл.268 ал.2 от ДОПК, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.П. ***, като процесуален представител на П.С.К. в качеството ѝ на ЕТ „Сярови – П.К.“ с ЕИК 119658878 и съдебен адрес *** против решение № 11/09.02.2018 година на директора на ТД – Бургас на НАП.

 

ОСЪЖДА П.С.К. с ЕГН ********** в качеството ѝ на ЕТ „Сярови – П.К.“ с ЕИК 119658878 да заплати на Националната агенция за приходите сумата от 500 (петстотин) лева – разноски по делото.

 

Решението е окончателно.

 

 

СЪДИЯ: