Р   Е   Ш  Е  Н   И   Е  909

 

гр. Бургас, 01 юни  2012 г.

 

В     ИМЕТО     НА     НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, ХV състав, в съдебно заседание на трети май, през две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СТАНИМИР ХРИСТОВ

 ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА РАДИКОВА

ЧАВДАР ДИМИТРОВ

При секретар Г.Ф. и с участието на прокурора ГАЛИНА КОЛЕВА, изслуша докладваното от съдия ГАЛИНА РАДИКОВА КНАХД № 507/2012 Г.

Производството е по реда на чл.63, ал.1 ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е  по касационна жалба на Директор на Дирекция „Инспекция по труда” гр. Бургас, против Решение №111/25.01.2012 година, постановено по н.а.х.д. №4152 по описа за 2011 година на Районен съд – гр. Бургас. С решението е изменено наказателно постановление №02-0202078/06.10.2011 г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” гр. Бургас, с което за нарушение на чл. 62, ал. 1, във връзка с чл. 1, ал. 2 от Кодекса на труда, на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 414, ал. 3 от Кодекса на труда на „ТРОЙ-07” ООД гр. Асеновград, представлявано С.И.П., в качеството на му работодател е наложена имуществена санкция в размер на 2 500 лева, като нарушението е преквалифицирано по чл. 415в от Кодекса на труда и е намален размерът на имуществената санкция от 2 500 лева на 300 лева.

Касаторът счита, че решението на първоинстанционния съд е постановено при неправилно приложение на материалния закон, тъй като в конкретния случай не са били налице материалноправни предпоставки, обуславящи приложението на разпоредбата на чл. 415в от Кодекса на труда.

В съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Николова, поддържа жалбата и иска отмяна на съдебното решение и потвърждаване изцяло на измененото наказателно постановление.

Ответникът по касационната жалба не взема становище.

Представителят на Окръжна прокуратура гр. Бургас намира жалбата за неоснователна.

Административен съд – гр. Бургас намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл.211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е постановил акта си, приемайки за установени следните факти:

На 06.08.2011 година служители на Инспекция по труда гр. Бургас извършили проверка на ресторант „Диамант-2” гр. Созопол, стопанисван от „ТРОЙ-07” ООД. При проверката с призовка от същата дата от дружеството е изискано представяне на документи, касаещи актуално състояние на фирмата, трудови досиета на работещите и работилите в предприятието и всички документи, касаещи възникване, съществуване и изменение на трудовите правоотношения; справка за регистрация на трудовите договори в НОИ и НАП, както и доказателства, касаещи спазване изискванията на разпоредбите, регламентиращи фактическото полагане на труд от страна на работниците. Същевременно при тази проверка е бил изготвен и списък на работещите в проверения обект, като е констатирано, че в ресторант „Диамант-2” работят шест лица – четирима работници кухня, мияч на чинии и готвач. На 12.08.2011 година в Дирекция „Инспекция по труда” гр. Бургас е била извършена проверка на представените от дружеството документи, при която проверка е било установено, че на 06.08.2011 година в ресторант „Диамант-2” лицето В.Г.И.е работило като работник кухня без сключен трудов договор в писмена форма, такъв е бил представен от дружеството-работодател с 08.08.2011 година. Във впоследствие представения трудов договор е посочено, че същият е връчен на работника на 08.08.2011 година, а последният е постъпил на работа на 09.08.-2011 година. Затова на 16.09.2011 година е издаден АУАН № 02-0202078. С този акт се установява, че „ТРОЙ-07” ООД, в качеството на работодател на 06.08.2011 година е допуснал до работа В.Г.И.без сключен договор в писмена форма, което е прието като нарушение на разпоредбата на чл. 62, ал.1 от Кодекса на труда.

Против АУАН е подадено възражение, в което се сочи, че В.Г.И.за периода от 05.08.2011 година до 08.08.2011 година е извършвал дейност въз основата на сключен граждански договор между страните.

Първоинстанционният съд е намерил, че са налице достатъчно убедителни доказателства за осъществен състав на нарушение по чл. 414, ал.3, във връзка с чл.62, ал.1 от Кодекса на труда, като е изложил подробни аргументи, които и настоящият състав на съда споделя, относно обстоятелството, че за периода, за който е представен граждански договор, всъщност е налице престиране на труд от работника по трудово правоотношение.

Въпреки това обаче е приел, че при издирване и прилагане на относимата санкционна норма административнонаказващият орган не се е съобразил с критериите за индивидуализацията на санкцията, като не е отчел, че нарушението по чл. 62, ал. 1 от КТ, установено на 06.08.2011 година е било веднага отстранено със сключването на трудов договор на 08.08.2011 година с работника по предвидения ред и форма, както и че за този работник не са произтекли вредни последици. Намерил е, че изброените обстоятелства сочат на значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието в сравнение с обичайните случаи на  такова нарушение, което според него административният орган е бил длъжен да отчете, като приложи привилегированата разпоредба по чл. 415в от Кодекса на труда. С обжалваното решение е приложена тази разпоредба, като съдът допълнително е аргументирал извода си с обстоятелството, че при този работодател са установени и други лица, полагали труд в нарушение на трудовото законодателство, за които нарушения е било издадено и друго наказателно постановление. По този начин е счел, че санкцията, наложена с процесното наказателно постановление, следва да бъде намалена, така щото да съответства на естеството и интензитета на нарушението и да способства за постигане на целите на административното наказание.

Тези изводи на първоинстанционния съд, споделя изцяло мнозинството на състава, което счита, че първоинстанционният съд, отчитайки естеството на конкретното нарушение е бил длъжен да се съобрази с Тълкувателно решение № 3/10.05.2011 година на Върховен административен съд, което предвижда възможност привилегированият състав на чл. 415в от КТ да бъде прилаган и по отношение на нарушенията, изрично упоменати в чл. 415, ал. 3 от Кодекса на труда. Отделно от това мнозинството счита, че с оглед датата на извършване на нарушението приложима е разпоредбата на чл. 415в КТ в редакцията й към ДВ бр. 58/2010 година, която норма сочи, че за нарушение, което може да бъде отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в този кодекс, и от което не са произтекли вредни последици за работници и служители работодателят се наказва с имуществена санкция в размер по-нисък предвид в основния състав на нарушението. Според съда, за приложимостта на този привилегирован състав е достатъчно наличието само на хипотетична възможност за своевременно отстраняване на нарушението. След като в случая тази възможност е и реализирана в един кратък срок, то не съществува пречка нарушителят да бъде санкциониран, съобразно регламентираната от закона възможност за реализиране на отговорността като за маловажно нарушение. Мнозинството счита, че правилно първоинстанционният съд е приел липса на произтекли вредни последици, което е и втората кумулативно изискуема предпоставка за приложението на привилегированата норма на състава.

Поради това и на основание чл. 221 АПК, ХV състав на Административен съд – гр. Бургас,

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №111/25.01.2012 година, постановено по н.а.х.д. №4152 по описа за 2011 година на Районен съд – гр. Бургас.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ГАЛИНА РАДИКОВА:

 

Не споделям становището на мнозинството на членовете от съдебния състав, за наличието на предпоставки за приложение разпоредбата на чл.415в от Кодекса на труда в конкретния случай.

Без съмнение установените по делото факти сочат, че санкционираното лице е нарушило разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от Кодекса на труда.

Това нарушение е такова на формално извършване, като за неговата съставомерност, респ. наказуемост настъпилите или липсата на настъпили вредни последици е без значение. В този смисъл административнонаказващият орган не е задължен да ги издирва, за да санкционира поведение, нарушаващо разпоредбата на чл. 62, ал.1 от КТ. След като не е задължен да стори това, за да издаде наказателно постановление, то за него не е налице и доказателствена тежест в хода на първоинстанционното съдебно дирене по отношение на факти, които са ирелевантни за спора.

Действително съдилищата, както първоинстанционният, така и касационната инстанция, са обвързани с цитираното по-горе тълкувателно решение. Според последното, разпоредбата на чл. 415в от КТ представлява привилегирован състав, приложим в хипотезата на налагане на санкция за нарушенията, изрично упоменати в чл. 414, ал. 1 от същия кодекс, като привилегированият състав може да бъде прилаган за първи път от касационната инстанция, като се преквалифицира нарушението, описано в наказателното постановление като маловажно нарушение.

Без да оспорвам задължителната сила на този съдебен акт, считам че същият не изключва задължението на съдилищата, прилагайки съответна привилегирована разпоредба, да събират всички допустими от закона доказателства, въз основа на които да се направи извод за наличието на материалноправните предпоставки за приложението и.

В настоящия случай разпоредбата на чл. 415в от Кодекса на труда би могла да бъде приложена не само при наличието на възможност нарушението да бъде отстранено веднага, а и при наличието на безспорни и категорични доказателства, че от това нарушение не са произтекли вредни последици за работници или служители.

След като с оглед характера на нарушението за административнонаказващия орган не съществува задължение да събира доказателства, респ. да доказва факти и обстоятелства, които са ирелевантни към преценката за осъществени обективни и субективни елементи на състава на нарушението, за което се налага санкция, то тази дейност би следвало да бъде извършена от съда тогава, когато последният прецени, че е необходимо да бъде изследвана възможността за прилагане на привилегирования състав.

Както в настоящия случай, така и в по-голяма част от случаите когато първоинстанционният съд прилага привилегирования състав, като аргумент за липса на настъпили вредни последици се сочи именно отстраняване на нарушението, при това не веднага, а в един кратък срок след неговото установяване. Това е порочна практика, тъй като като доказателство за наличието на една от предпоставките се използва другата предпоставка на нормата.

Отстраняването веднага на нарушението или своевременното му отстраняване в никакъв случай автоматично не обуславя извод за липса на произтекли вредни последици за работника. Това е така, тъй като вредните последици не винаги имат само имуществено проявление. Възможно е в резултат на нарушението за работника да са настъпили и неимуществени вредни последици. Тези факти обаче подлежат на общо доказване.

Като пример за такива последици може да бъде посочена невъзможността при последващо пенсиониране на работника като осигурителен стаж да му бъде зачетено времето, през което същият е полагал труд без възникнало валидно трудово правоотношение. Отделно от това, за този период, колкото и малък да е той, се накърняват и осигурителните права на работника. Времетраенето на полагането на труд е относимо и при последващо отпускане обезщетение за заболяване, за раждане и отглеждане на малко дете и в други изрично предвидени от закона случаи.

В настоящия случай изобщо не е изследвано дали от липсата на валидно сключен трудов договор за лицето, което е полагало фактически труд, са настъпили или не вредни последици.

Подобен подход е изключително повърхностен и по никакъв начин не би могъл да обоснове приложимост на привилегированият състав на чл. 415в от Кодекса на  труда.

Отделно от това, не споделям становището на мнозинството на състава и по отношение на изложения от първата инстанция довод, че след като е налице и друго наказателно постановление, с което се налага санкция за същото нарушение, то общият размер на санкциите следва да бъде такъв, че „да съответства на естеството и интензитета на нарушението”. Абсурдно е да се твърди, че наличието на извършено друго такова нарушение, за което е наложена санкция може да обоснове извод за маловажност на нарушението и да мотивира прилагането на привилегирования състав на чл. 415в от Кодекса на труда.

По изложените съображения намирам, че с наказателното постановление правилно е приложена съответната санкционна норма и е определен размерът на наказанието. Считам, че в конкретния случай не са били налице материални предпоставки за приложение на привилегирования санкционен състав, поради което и първоинстанционното съдебно решение приемам за постановено в нарушение на закона.

 

 

                                                                       СЪДИЯ: