Р   Е   Ш  Е  Н   И   Е 

 

гр. Бургас, 30 март  2011г.

 

В     ИМЕТО     НА     НАРОДА

 

 

            АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, ІV състав, в съдебно заседание на девети март, през две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                                       СЪДИЯ: ГАЛИНА РАДИКОВА

                                                                                    

При секретар С.А., като разгледа  докладваното от съдия ГАЛИНА РАДИКОВА  АХД № 28 по описа за 2011 година и за да се произнесе, съобрази:

Производството е по реда на чл. 79 от ЗБЛД във вр. с чл. 145 и сл. АПК.

Образувано е по жалба на В.Т.Е. против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 2- 3450/ 06.12.2010г., издадена от директора на ОДМВР гр. Бургас, с която на осн. чл. 75 т.5 ЗБЛД на жалбоподателката не се разрешава напускане на страната до отпадане на основанието.

Наведените в жалбата доводи са за материалноправна незаконосъобразност.Иска се отмяна на акта.

В съдебно заседание жалбоподателката чрез процесуалния си представител адв. Кожухаров поддържа изцяло жалбата. Претендира присъждане на разноски.

Ответника Директор на ОДМВР гр. Бургас, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Николов,намира оспорването за неоснователно.

Представителят на Окръжна прокуратура Бургас застъпва тезата за законосъобразност на оспорената заповед.

По допустимостта на жалбата:

Жалбата е подадена от лице, имащо право на такава и в предвидения от закона срок, поради което е допустима.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени представените по делото доказателства, приема от фактическа и правна страна следното:

Производството пред административния орган е започнало по искане за налагане на принудителни административни мерки № ИТ- 00- 13823/26.11.2010г., направено от публичен изпълнител при ТД на НАП гр. Бургас. В искането се сочи, че „Начев „ООД гр. Бургас, чийто управител е В.Т.Е. има непогасени публични задължения в размер на 303 130,10 лв., които не са обезпечени. Указан е акта, с който са установени тези задължения – РА № 1001117/13.09.2010г., както и действията предприети от публичния изпълнител. Удостоверено е качеството на лицето- управител на „Начев „ООД гр. Бургас.

Въз основа на тези факти и на осн. чл.78 ал.1 ЗБЛД директора на ОД МВР гр.Бургас, е издал Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 2- 3450/ 06.12.2010г., издадена от директора на ОДМВР гр. Бургас, с която на осн. чл. 75 т.5 ЗБЛД на жалбоподателката не се разрешава напускане на страната до отпадане на основанието.

Последната не оспорва компетентността на органа, издал оспорения акт, нито дължимостта на установените за дружеството, което представлява публични вземания и липсата на обезпечение. Счита, че заповедта е немотивирана, както и че противоречи на международно правни норми с пряко действие и примат пред националните такива.

Съдът, намира тези доводи за основателни.

По делото няма спор за факти. Безспорно е, че дружеството, представлявано от Е. има публични задължения в големи размери, по смисъла на § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Безспорно е също така, че публичният изпълнител е отправил до ответника по касационната жалба надлежно искане за налагане на принудителна мярка. Не се спори, че жалбоподателкята не е представила надлежно обезпечение на публичното задължение.При така установената безспорна фактическа обстановка спорен по делото е въпросът за преценката на фактите и приложението на материалния закон.

Правото на свободно напускане на територията на страната е основно човешко право, визирано в чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България. Като такова, то е неотменимо - чл. 57, ал. 1 от Конституцията. Ограниченията, които се допускат по отношение на упражняването му, трябва да са посочени в закон и да са свързани единствено със защита на националната сигурност, народното здраве и свободите на други граждани - ал. 1, изречение 2 на чл. 35 от Конституцията. Съгласно чл. 23, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от ЗБЛД, всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с лична карта, респективно - паспорт, или заместващи ги документи. Това право не подлежи на ограничения, освен ако те са предвидени със закон и са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани - чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД. Видно, нормите на закона включват освен предвидените в конституционната норма основания за ограничаване на правото на напускане на територията на страната и основанието обществен ред. Това поставя въпроса за съответствието на това законово ограничение с разпоредбите на Конституцията. Доколкото обаче нормата на  чл. 75, т. 5 ЗБЛД не визира конкретно основание за налагане на ограничението, то за предмета на делото това е ирелевантно.

  Чл. 75, т. 5 от ЗБЛД предвижда ограничение на правото на напускане на страната при наличие на публични задължения в размер на над 5 000 лв. и непредставено обезпечение в размер за главницата и лихвите. От това законодателно решение не става ясно към коя от хипотезите е приравнено ограничението - защитата на националната сигурност или на обществения ред.

 В ЗБЛД законодателят не е дал легално определение на понятията обществен ред и национална сигурност за целите на закона. В действащото българско право няма легално определение на понятието обществен ред. То фигурира в Конституцията и в редица закони без някъде да е дефинирано. Така приетият законодателен подход - на липса на легална дефиниция, дава възможност на компетентните органи, максимално ефективно, съобразно конкретния случай, да дефинират понятието. Конституционният съд, в решение № 7 от 4.06.1996 г., по конституционно дело № 1/1996 г., по повод задължително тълкуване на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията приема, че общественият ред "визира интереси на равнище, което ги определя като общи или обществени". С оглед на факта, че неизплащането на публично задължение в размер над 5 000 лв., представлява нарушение на установения в страната правен ред, то същото, при преценка на компетентния орган, би могло да се квалифицира като нарушение на обществения ред. 

За понятието национална сигурност има легално определение в действащото право и следва същото да се употребява в един и същи смисъл във всички нормативни актове. Легалната дефиниция за национална сигурност е дадена в т. 1 на допълнителните разпоредби на Закона за Държавна агенция "Национална сигурност". Съгласно тази дефиниция, националната сигурност включва и устойчивото икономическо развитие и благосъстоянието на населението. От икономическа гледна точка те безспорно са в зависимост от събираемостта на публичните задължения. С оглед на това би могло да се приеме, че в определени случаи, наличието на публично задължение в размер над 5 000 лв., би могло да представлява основание за ограничаване на правото на свободно напускане на територията на страната мотивирано със съображения за защита на националната сигурност.

            Следователно ограничаването на свободата на движение на български граждани би могло, при определени условия, да се третира като ограничение в защита на обществения ред или на националната сигурност. Налагането на ограничение, без да е ясно в коя от законовите хипотези попада конкретния случай, не дава възможност на съда да извърши проверка за законосъобразност - съобразена ли е конкретната мярка с целта на закона - е ли тя в защита на националната сигурност, съответно на обществения ред. Дори и хипотетично да се приеме, че законодателят е извършил предварително преценка за характера на застрашените обществени отношения, т. е. преценка за обществения интерес, който мярката защитава, то автоматичното й налагане при предвиденото в чл. 76, ал. 2 ЗБЛД ограничение на правото на защита, в т. ч. и ограничение на правомощията на съдебния контрол, поставя въпроса за конституционосъобразността на тази разпоредба с оглед разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и чл. 4, ал. 1 от Конституцията

В оспорената заповед не е посочено с оглед на кое от двете допустими основания се налага принудителната мярка - защитата на обществената сигурност или на обществения ред. Не е ясно също така действителна, настояща и достатъчно сериозна ли е заплахата било за националната сигурност, било за обществения ред. Няма мотиви за пропорционалността на наложеното ограничение и за това, че именно с него ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения. Още повече, че в Европейския съюз съществува законодателство относно събирането на публичните задължения - Директива 2008/55/ЕО от 26.05.2008 г. относно взаимопомощ при събиране на вземания, свързани с някои видове налози, мита, данъци и Регламент № 1179/2008 на Комисията от 28.11.2008 г. за установяване на подробни правила за прилагане на някои разпоредби на Директива 2008/55/ЕО. Последният е пряко приложим и е в сила от 1.01.2009 г., т. е. преди издаване на оспорената заповед. Тези общностни актове и съответната национална уредба в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс целят да се осигури обезпечаване и събиране на публичните задължения на територията на Съюза. 

По статут жалбоподателката е български гражданин и като такъв е и гражданин на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Всеки гражданин на Европейския съюз има право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите-членки - чл. 20, § 2, б. "а" и чл. 21, § 1 ДФЕС, както и чл. 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Правото на свободно движение, което е и основна свобода на европейските граждани, се осъществява при спазване на ограниченията и условията предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право гражданите на Европейския съюз черпят пряко от ясно и точно формулираната разпоредба на чл. 21, § 1 ДФЕС, съответно чл. 18, § 1 от Договора за Европейската общност. Релевантният производен общностен акт, който регламентира реда за упражняване на правото на свободно движение, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държави-членки.

Налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на публично задължение без да бъдат спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата представлява несъответствие на българската правна норма с общностното право. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на ЕС съдът е длъжен да остави неприложена националната правна норма

Прилагайки общностното право съдът счита, че оспорената заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 2- 3450/ 06.12.2010г., издадена от директора на ОДМВР гр. Бургас е незаконосъобразна, тъй като налага ограничение на свободата на движение на жалбоподателката на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му.

Преценявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателката, ако беше установил, че тя лично, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за обществената сигурност или за обществения ред, както и ако бе изложил аргументи, че именно тази ограничителна мярка ще способства за постигането на легитимната цел - събирането на публичното задължение. Налагането априори, по силата на правната норма, на ограничение на свободата на движение прави мярката незаконосъобразна. 

Автоматичното налагане на мярката, наред с горното, не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност. Т. е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт.

При този изход на спора следва да се уважи искането на жалбоподателката и да и се присъдят, направени по делото разноски в размер на 10 лв./ внесена от нея държавна такса/.

Предвид изложеното и на  основание чл.172 от АПК, ІV състав на Административен съд гр.Бургас, 

 

Р  Е  Ш  И :

 

 

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 2- 3450/ 06.12.2010г., издадена от директора на ОДМВР гр. Бургас, с която на осн. чл. 75 т.5 ЗБЛД на В.Т.Е. не се разрешава напускане на страната до отпадане на основанието.

ОСЪЖДА ОДМВР гр. Бургас да заплати на В.Т.Е. *** сума в размер на 10 лв.

Решението може да се обжалва пред Върховен административен съд на Република България в 14 дневен срок от съобщаването.

 

                                                                       

 

                                                                 СЪДИЯ: