Р Е Ш Е Н И Е

 

 

         2001                      07.11.2018г.                             гр.Бургас,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд – гр.Бургас                                                     ХІІІ-ти състав

На осемнадесети октомври                        две хиляди и осемнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

Председател:        Станимира Друмева

Членове:           1.  Румен Йосифов

                           2. Веселин Белев

Секретаря: К. Л.

Прокурор: Христо Колев

Като разгледа докладваното от съдия Румен Йосифов,

административно дело № 2098 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното

 

 

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. чл.14, ал.3 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ).

Образувано е по касационна жалба на М.А. (М. М.А.), ЕГН-**********, с адрес: ***, против решение № 116/13.06.2018г., постановено по гр.д.№ 180/2018г. по описа на Районен съд - Айтос, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му против протоколно решение № 121 СР/23.01.2018г. на Общинска служба по земеделие с.Руен (ОСЗ-Руен) по преписка вх.№ 2156/04.08.1992г.

В касационната жалба се оспорва извода на районния съд, че изгубването на българското гражданство е настъпило с факта на изселването на касатора А. в Турция, както и че процесните земи попадат под режима на Ангорската спогодба поради изселването му в третирания в спогодбата период. Твърди, че е отишъл на 03.08.1950г. в Турция като свободен изселник, като турист с виза, а не по изселническата спогодба с изселнически паспорт и по тази причина в архивите на Министерство на правосъдието липсва информация за лишаването му или освобождаване от българско гражданство. От последното касаторът прави извод, че изселването само по себе си не е достатъчно за да се приеме, че се е осъществила напълно процедурата по изгубване на българското му гражданство. Този извод подкрепя с факта, че през 1992г. е заявил имотите за възстановяване имотите пред поземлената комисия, като е посочил турските си идентификационни имена и адрес в гр.Истанбул, Турция. Позовава се на приемането на новата Конституция на Република България от 1991г., която допусна двойно гражданство и премахна съществувалата до тогава забрана за българските граждани да притежават и друго гражданство. По тази причина счита, че от 1991г. е с двойно гражданство. Не приема извода на районния съд, че правото на собственост върху заявените земеделски земи е било прекратено по силата на Ангорската спогодба, защото изселването му не е по изселническата спогодба, а е напуснал България с майка си и сестра си с туристическа виза. По това време е бил малолетен и не е могъл самостоятелно да взима решения за определяне на своето местоживеене и разпореждане със земеделските земи. Иска от касационната инстанция да отмени оспореното съдебно решение и да възстанови правото му на собственост върху земите в нови реални граници. Пред съда се представлява от редовно упълномощения адвокат Е.И., която поддържа жалбата на изложените в нея основания и пледира за уважаването й.

Ответникът по касация: ОСЗ-Руен, не изразява становище по оспорването и не ангажира доказателства.

Представителят на Окръжна прокуратура - Бургас дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно.

 

След като прецени твърденията на страните, събрания по делото доказателствен материал и съобрази закона, Административен съд - Бургас в настоящия си състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на оспорване пред районния съд е било решение на ОСЗ-Руен, с което на основание чл.18ж, ал.2 от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ППЗСПЗЗ), въз основа решение № 73/26.04.2013г. по гр.д.№ 150/2013г. на Районен съд - Айтос, е отказано признаване правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на М. М.А. на земеделски земи – ниви и овощни градини в землището на с.Листец, общ.Руен.

За да постанови решението си, районният съд е обсъдил възраженията на М.А. посочени в жалбата му до него. Установил е, че атакуваното пред него решение на ОСЗ било постановено в изпълнение на задължителните указания, дадени с влязлото в сила решение № 73 от 26.04.2013г. на Районен съд - Айтос, с което била прогласена нищожността на първоначално постановеното решение № 121 от 06.11.1992г. на Поземлена комисия - Руен (ПК-Руен).

Всъщност, видно от приложената преписка по заявление вх.№ 121/29.05.1992г. на М. М.А. (М.А.), с прогласеното за нищожно решение № 121 от 06.11.1992г. на ПК-Руен, е било признато правото на възстановяване на собствеността или правото на получаване на парична равностойност от заявителя за земите в землището на с.Листец, като с ръкописен текст, който е зачертан, е постановен отказ. Това решението е било обжалвано пред Районен съд - Айтос, който с решение № 37/17.01.1994г. по гр.д.№ 2368/1993г. го е потвърдил с мотив, че М.А., гражданин на Р.Турция се е изселил през 1951г. в Турция и съгласно спогодбата, подписана в Ангора между Р.България и Р.Турция, не се възстановява собствеността на изселилите се лица, които преди изселването си не са се разпоредили с имота си.

Впоследствие мотивите на това съдебно решение са били въведени и в протоколно решение №121 от 28.01.1994г. на ПК-Руен, с което отново е постановен отказ за възстановяването на имотите. Без да се съобрази с нормата на чл.177, ал.3 от АПК постановяваща, че решението, с което е отхвърлено оспорване за отмяна на административен акт, е пречка за оспорването му като нищожен, както и за оспорването му на друго основание, Районен съд - Айтос е разгледал по същество искането на А. за прогласяване нищожност на решение № 121 от 06.11.1992г. и решение №121 от 28.01.1994г. на ПК-Руен, като с цитираното решение № 73/26.04.2013г. по гр.д.№ 150/2013г. освен, че е прогласил нищожността и задължил ОСЗ-Руен да извърши ново произнасяне по заявлението на А..

 Поради дадените указания от съда, ОСЗ-Руен е постановила протоколното решение № 121 СР/23.01.2018г., с което отказът за възстановяване бил мотивиран, че съгласно приложената към заявлението записка от 09.10.1947г. за покупко-продажба, собственик на общо 35,791 дка земи, е М.А.Х.Х.. Липсват доказателства за прехвърляне собствеността на имотите изцяло върху М.А.. Останалите 85,069 дка са неправилно заявени и представляват описаните в записката имоти, оставащи в собственост на продавача А.Х.Х..

В хода на оспорването на това решение на ОСЗ-Руен  пред Районен съд - Айтос по гр.д.№ 180/2018г. е установено, че М.А. е роден на ***г. и понастоящем живее в гр.Истанбул, Турция. Подавайки заявлението с вх.№ 121/29.05.1992г. за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на имотите в землището на с.Листец, той освен за себе си е действал и като пълномощник на сестра си Е.М.А.(Е. А.), живуща в гр.Анкара, Турция. По това време и двамата са били граждани на Турция и са нямали постоянно местоживеене в България. Техни родители били З.М.А.и М.А.Х., съгласно представения препис-извлечение от регистъра на населението в гр.Шумен. По делото е представен акт за раждане на касатора под № 482 от 1938г., издаден от Шуменска община, който също удостоверява раждането на дете от мъжки пол М. М.А., което е второ за семейството на М.и З. (дъщеря им Е. е родена през 1934г.).

С частен писмен договор за покупко-продажба от 1942г. бащата М.А.Х. закупил земеделски земи в землището на с.Листец от А.Х.Х., за когото въпреки указанията на районния съд, не са ангажирани доказателства да има родствени връзки с касатора. Впоследствие бащата М.Х.бил обявен за безследно изчезнал през 1946г. по гр.д. № 227/1946г. на Шуменски областен съд, а през 1947г. майката З. Ахмедова, за себе си и като законен представител на малолетните си деца Е. и М., вписала частния писмен договор от 1942г., за което е представена записка за вписване от 09.10.1947г. 

През 1950-51г. (касаторът твърди, че това е станало на 03.08.1950г.), З. Ахмедова с непълнолетните си деца Е. и М. се изселила в Република Турция, където членовете на семейството било регистрирани като турски граждани и получили фамилното име А., с първоначална регистрация, извършена на 26.06.1951г. Майката получила турско гражданство при пристигането си в Турция. Регистрирана била като вдовица и живяла в Турция до смъртта си през 1980г. М.А. също бил регистриран като турски гражданин, като има две деца, родени в Турция през 1969г. и 1977г.

Пред районния съд е представено удостоверение, издадено от Министерство на правосъдието на Република България, съгласно което няма данни М.А. да е освобождаван или лишаван от българско гражданство. Към настоящия момент той вече се легитимира като български гражданин с български документ за самоличност, издаден на 21.12.2011г. Първостепенният съд е извършил преценка на удостоверението издадено от българското министерство на правосъдието с оглед нормативната уредба, действала към момента на изселването – чл.6,ал.2 от Закона за българското гражданство, предвиждащ, че български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, изгубва българското си гражданство със самото изселване. В тази връзка е направен извод, че М.А. е изгубил  българското си гражданство по силата на закона и със самия факт на изселването, без да е било необходимо издаването на нарочен акт. Посочено е също, че последващото възстановяване на българското гражданство от него не заличава действието на Ангорската спогодба по отношение на земите на изселилите се лице през 1950-51г.

За да постанови оспореното сега съдебно решение Районен съд - Айтос е приел още, че по силата на Ангорската спогодба земите на касатора са станали държавна собственост, тъй като той се е изселил в третирания от спогодбата период. Следователно правото на собственост върху тях е прекратено на основание Ангорската спогодба и те не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Решение № 116/13.06.2018г. по гр.д.№ 180/2018г. било съобщено на М.А. на 18.06.2018г., а касационната жалба срещу него била подадена по пощата на 02.07.2018г., съгласно представено писмо от „Български пощи“ЕАД на л.16 от делото.

 

При така изяснената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Касационната жалба изхожда от надлежна страна, за която атакуваният съдебен акт е неблагоприятен. Подадена е в срока по чл.211 от АПК и е съответна на изискванията за форма и реквизити, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Според разпоредбата на чл.218 от АПК касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението като за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон следи служебно.

Разпоредбата на чл.3, ал.4 от ЗСПЗЗ регламентира изрично възможността чужденци или чуждестранни юридически лица да придобиват право на собственост върху земеделски земи при условията на международен договор, ратифициран по реда на чл.22, ал.2 от Конституцията на Република България, обнародван и влязъл в сила, а за чужденците – и при наследяване по закон. В последния случай съгласно чл.3б от ЗСПЗЗ, ако не отговарят на условията, предвидени в Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз, или друго не е предвидено в международен договор, ратифициран по реда на чл. 22, ал. 2 от Конституцията на Република България, те са длъжни в 3-годишен срок от придобиване на собствеността при наследяване по закон да я прехвърлят на лица, които имат право да придобиват такива имоти. Тази разпоредба на закона кореспондира с разпоредбата на чл.22 от Конституцията с изменението и в ДВ, бр.18/2005г., което изменение не се прилага към заварените международни договори.

Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

В случая въпросът за възможността на касатора да възстанови правото си на собственост по реда на ЗСПЗЗ следва да бъде обсъждан и при съобразяване на действащите норми на договорите, сключени между България и Република Турция. Това са Договорът за приятелство между България и Турция с протокол, приложен към него, ратифициран с Указ № 3 на Цар Борис ІІІ от 8.06.1926г, обн. ДВ, бр.110/1926г., в сила от 15.08.1926г. (т.нар Ангорска спогодба) и Конвенция за установяване между България и Турция, ратифицирана и обнародвана в същия ДВ, както и Спогодба между Н.Р.България и Р.Турция от 1968г., обн ДВ, бр.82/1969г.

По силата на Ангорската спогодба, собствеността на земите на изселващите се в периода 5/18.10.1926г. до 31.12.1952г. от България български граждани от турски произход, става собственост на българската държава, а земите на турските граждани от български произход, изселващи се от Турция, остава собственост на турската държава, т.е. става собственост на държавата, в чиято територия се намират. Това е така, тъй като в чл.2 на посочената конвенция е дадена възможност на изселниците от двете държави да ликвидират в 2-годишен срок от изселването собствеността върху тези имоти. След изтичането на този срок те губят собствеността си. Нормата на международния договор има предимство пред тази на вътрешното законодателство – ЗСПЗЗ, поради което правилно е прието от районния съд, че земите заявени от касатора не подлежат на възстановяване по силата на този закон. (В този смисъл е трайната практика на ВКС, залегнала в решение № 144 от 01.09.1994г. по гр.д.№ 3473/1993г. ІІІ г.о. и решение № 316 от 23.06.2004г. на ВКС по гр.д.№ 888/2003г., ІІ т.о.; решение №115/31.08.2012г. по гр.д. №132/2009 на ВКС, ГК, I г.о.; решение № 998/09 от  07.01.2010г. на ВКС гр.д.№3611/2008г., І г.о. и мн. др.)

Ето защо настоящият касационен състав счита, че правото на собственост на М.А. и неговата сестра върху заявените земеделски имоти в землището на с.Листец, общ.Руен е било загубено, поради което и не могат да претендират да им бъде признато правото на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Без значение е начинът по който  касаторът и неговите близки са отишли в Турция – като туристи или по друг начин. Важното в случая, че те са се заселили там преди 31.12.1952г., като са получили и турско гражданство, т.е. са се изселили от България, поради което техните частноправни отношения с Българската държава попадат под действието на Ангорската спогодба.

Предвид горното, настоящата инстанция намира касационната жалба за неоснователна, като всички изложени по-горе съображения водят до извода, че атакуваното в настоящото производство решение на Районен съд - Айтос е валидно, правилно и законосъобразно, съобразено с всички събрани и обсъдени по делото доказателства, поради което следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран от горното и на основание чл.221 от АПК, Административен съд - Бургас, ХІІІ-ти състав

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСТАВЯ в сила решение № 116/13.06.2018г., постановено по гр.д.№ 180/2018г. по описа на Районен съд - Айтос.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

                                                                                                 

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

 

                                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

 

                                                                      2.