РЕШЕНИЕ

 

      423                         дата  07 март 2018г.                 град Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Бургас,    ХVI-ти състав,

в публично заседание на 08 февруари 2018 год.,  в следния състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА СТОЙЧЕВА

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:   1. ДАНИЕЛА ДРАГНЕВА

                                                                                   2. ВЕСЕЛИН ЕНЧЕВ

Секретар: С.А.

Прокурор: Андрей Червеняков

 

разгледа докладваното от съдия СТОЙЧЕВА

КНАХ дело № 1 по описа за 2018 год. и за да се произнесе

взе предвид следните обстоятелства:

 

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК, във вр. с чл.63 от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на началник група „АНД, ОПТП, Профилактика и ПОВ“ в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – гр.Бургас  против Решение № 1988/08.12.2017г., постановено по НАХД № 5071/2017г. на Районен съд – Бургас, с което е отменено наказателно постановление № 17-0769-000924 от 26.04.2017г., с което, за нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.182, ал.4 вр. с ал.1, т.6 от с.з., на Д.И.Г. ***, е наложено административно наказание „глоба” в размер на 900лв. и е лишен  от право да управлява МПС за срок от 3 месеца.

Съдебно решение се обжалва като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като касаторът не споделя мотивите на съда обосновали отмяна на наказателното постановление. Счита, че в проведеното административнонаказателно производство не е нарушено правото на защита на санкционираното лице, като авторството на деянието, както и вината са безспорно установени, както и наказващият орган е установил, че нарушението е било извършено в хипотезата на повторност по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП, за което е приложил и доказателства пред решаващия съд.  Иска се отмяна на съдебния акт и решаване на делото по същество, като се потвърди наказателното постановление.

В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява.

Ответникът по касация се явява лично, като моли за оставяне в сила на съдебния акт.

Прокурорът от Окръжна прокуратура Бургас дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът по касация Г. е санкциониран за това, че на 17.08.2016г., около 23,32 часа в гр.Бургас, бул. „Тодор Александров“, в посока от пътен възел Юг към кръстовище с ул.„Транспортна“, до бензиностанция „Лукойл Ф653“, управлява МПС с рег. № ***, със скорост 142 км/ч при разрешена 80 км/ч, въведена с пътен знак В-26,  засечена със система за видеоконтрол „Sitraffic фабр.003059049644. Лицето е попълнило декларация по чл.188 от ЗДвП, в която е посочил, че на процесната дата и час той е управлявал автомобила. Съставен е АУАН № 622637/23.01.2017г., като в последствие е издадено и НП № 17-0769-000924/26.04.2017г., с което е ангажирана отговорността на Г. за нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП.  Районният съд е приел, че в хода на административнонаказателната процедура са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като в АУАН не е посочено, че се касае за случай на повторност, а този факт е въведен за първи път при издаването на НП. Съдът е приел още, че не е доказано по безспорен начин, че санкционираното лице е извършило установеното нарушение, предвид депозираните по делото показания от св.С., че на процесната дата и час той е управлявал автомобила, с оглед на което отменил издаденото наказателно постановление.

Решението е неправилно според мнозинството на съдиите от настоящия съдебен състав.

Констатираното от районния съд несъответствие между съставения АУАН и издаденото НП, отнасящо се до факта на извършване на нарушението в условията на повторност, мнозинството от съдиите в настоящия съдебен състав също счете за процесуално нарушение, респ. като такова ограничаващо правото на защита на нарушителя, тъй като в АУАН извършването на нарушението в условията на повторност не е било установено.   Констатацията за повторност по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП за пръв път е извършена от наказващия орган, който в мотивите на издаденото НП е посочил наличието на друг предходно издаден електронен фиш № К-1162911/10.03.2016г., връчен на 14.06.2016г., с който на водача е наложено наказание за същото по вид нарушение, поради което е приложил квалифицирания състав на чл.182, ал.4, във вр. с ал.1, т.6 от ЗДвП. Фактът на повторност е елемент от обективната страна на нарушението, поради което не може да се приеме, че непосочването му в АУАН може да бъде санирано на основание чл.53, ал.2 от ЗАНН. Санкционираното лице се защитава против фактите и ако на него не му е бил предявен факта на повторност на нарушението той не може да се защитава против него.

Предвид обстоятелството, че съставът на нарушението по чл.21, ал.1, ал.2 от ЗДвП е доказан, то касационната инстанция разполага с правомощие да приложи санкционната норма, приложима за основния състав на нарушението по чл.182, ал.1, т.6 от ЗДвП (прил.ред.), като доводи в тази насока извлича вкл. от Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК, постановено по тълкуването на друг материален закон, но съдържащо принципни съждения относно правомощията на касационната инстанция и  видно от което „……….в наказателния процес касационната инстанция след разглеждане на подадена жалба или протест, освен да остави в сила и да отмени присъдата или решението, може на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 - 4 НПК да измени присъдата или решението в случаите, в които се налага да се намали наказанието или да се приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление; да приложи чл. 64, ал. 1 или чл. 66 НК; да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което обаче не изисква увеличаване на наказанието и ако е имало обвинение за това в първата инстанция. Горното следва да се има предвид и тъй като при разглеждането на касационни жалби по административнонаказателни дела действа правилото на чл. 84 ЗАНН, че доколкото в този закон няма специални правила за производството пред съда за разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, включително и за касационни жалби, се прилагат разпоредбите на НПК. Съобразно константната съдебна практика на ВАС препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН към глава ХII АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК.“, както и „………предвид наличието на изрично уредено от чл. 63 ЗАНН правомощие за изменение на наказателното постановление, при решаване на въпроса по същество, в т. ч. от касационната инстанция при условията на чл. 222, ал. 1 АПК, съответно компетентният съд може и следва да измени наказателното постановление при установена "маловажност" по смисъла на чл. 415в КТ, като съобрази размера на наложената парична санкция именно с определените в този текст долни и горни граници на същата. Съдът може в случаите, в които отговорността на нарушителя е ангажирана за квалифициран или основен състав на административно нарушение, ако се установят предпоставките за приложимост на привилегирования състав, да преквалифицира деянието, като приложи спрямо нарушителя съответстващото му по-ниско наказание.“. Наказателното постановление следа да се измени, като на основание нормата на чл.182, ал.1, т.6 от ЗДвП на водача се определи наказание глоба в размер на 450лв., както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три месеца.

Не се споделят изложените от въззивния съд доводи за недоказаност на авторството на деянието. Нарушението е било установено със стационарна камера за видеоконтрол, като е установено, че автомобилът е собственост на Тодорка Гайтанова, която е представила нотариално заверено пълномощно автомобилът да се ползва от Д.Г.. В качеството му на ползвател, е било изискано попълване на декларацията по чл.188 от ЗДвП, в която той е декларирал, че на процесната дата и час той е бил водачът на автомобила. Разпитаната актосъставителка В.Н. е споделила, че Г. е имал известни колебания да си припомни дали той е управлявал автомобила, което съчетано с показанията на св.С., че всъщност той е управлявал автомобила, е обосновало извода на съда, че водачът остава недоказан, което също е послужило като основание за отмяна на наказателното постановление. В тази връзка следва да се отбележи, че попълването на декларация по чл.188 от ЗДвП, съдържаща посочване на лицето, управлявало МПС, е нормативният начин за установяване на водача. Не е налице правна възможност посоченото в декларацията впоследствие да се опровергава със свидетелски показания, поради което съдът неправилно е основал извода си за недоказаност на нарушителя въз основа на депозирани по делото свидетелски показания. 

 

На основание изложените мотиви обжалваното решение следва да се отмени, като издаденото наказателно постановление се измени в посочения в мотивите смисъл, поради което и на основание чл.222, ал.1 от АПК, Административен съд Бургас, ХVІ-ти състав

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1988/08.12.2017г., постановено по НАХД № 5071/2017г. на Районен съд – Бургас.

ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 17-0769-000924 от 26.04.2017г., издадено от началник група в Сектор „Полиция“ към ОД на МВР Бургас, като на основание чл.182, ал.1, т.6 от ЗДвП (прил.ред.), ОПРЕДЕЛЯ на Д.И.Г. *** административно наказание глоба в размер на 450лв. и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три месеца.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: (о.м.)                         ЧЛЕНОВЕ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Особено мнение на съдия Павлина Стойчева:

Не съм съгласна с правните изводи на мнозинството от съдиите в съдебния състав, като считам, че не е налице съществено процесуално нарушение, свързано с констатацията за извършване на нарушението в условията на повторност, въведена за пръв път от наказващия орган при издаване на наказателното постановление и приложената на това основание санкционна норма на чл.182, ал.4, във вр. с ал.1, т.6 от ЗДвП, поради което считам, че наказателното постановление следваше да бъде потвърдено във вида, издаден от наказващия орган.

След като наказващият орган в хода на проверката по чл.52, ал.4 от ЗАНН е установил обстоятелството, че нарушението е извършено в условията на повторност, няма процесуална пречка този факт да бъде въведен с наказателното постановление и въз основа на него да се извърши преценка за приложимия закон. Понеже наказващият орган действа като особена юрисдикция и издаденото от него наказателно постановление има правораздавателен характер, той е този, който на този етап от производството извършва квалификацията на административното нарушение, респ. процесът на субсумиране на установените от него факти от обективната и субективна страна на деянието под хипотезата на съответната материална и/или административнонаказателна норма (когато съдържа едновременно хипотеза и санкция) и това е видно вкл. от правомощието му по чл.53, ал.2 и чл.54 от ЗАНН. Предвид обстоятелството, че наказващият орган процедира по ЗАНН, то неприложими по отношение на него са нормите на НПК, регламентиращи изменението на обвинението, поради което и не може да се очаква, респ. да се изисква от него провеждането на такава процедура, каквато не е разписана в ЗАНН. Да се приеме, че наказващият орган е ограничен изключително от констатациите в съставения АУАН и е обвързан от неговите рамки, означава да се отрече собствената му възможност да изяснява/установява  пред себе си факти и обстоятелства, въз основа на които да извърши собствена преценка за съставомерността на нарушението и приложимата за него санкционна норма. Целта на закона не е да ограничи правомощията на наказващия орган, който може да бъде наречен условно „първа инстанция“, а да разполага той с възможност да изясни и установи всички правнозначими за ангажиране на административнонаказателната отговорност факти и обстоятелства, въз основа на които да издири приложимата материална норма и съответстващата й санкционна. В случая, установеното от наказващия орган, че нарушението се явява повторно по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП по същество не променя материалната правна квалификация на деянието като такова по чл.21, ал.1, ал.2 от ЗДвП, но вече се прецизира кореспондиращата санкционна норма, която да съответства на хипотезата на повторност.

Относно правомощията на наказващия орган се позовавам вкл. и на Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК, за което се отбеляза, че е постановено по тълкуването на друг материален закон, но съдържащо принципни съждения и видно от което Върховният административен съд е приел, че „Принципът на законоустановеността на административното наказание е несъвместим с неточности и грешки в квалификацията на административното нарушение, доколкото има за последица прилагането на незаконни административни санкции. Квалификацията на административното нарушение е подвеждането на фактическия състав на нарушението /деянието с неговите фактически белези/ под съответно нарушената административнонаказателна норма. Неточната квалификация на нарушението в акта за установяването му е без правно значение, ако нарушената правна норма е правилно посочена в наказателното постановление. Това е видно от правомощието на наказващия орган по чл. 53, ал. 2 ЗАНН да издаде наказателно постановление и при допусната нередовност в акта, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. В случай, че фактическите обстоятелства, приети в акта въз основа наличните по преписката доказателства, сочат на друг вид нарушение, наказващият орган би могъл да преквалифицира деянието, ако правилната според него правна квалификация е относима към установените обективни и субективни признаци на деянието.“ Това подкрепя становището, че  наказващият орган не е ограничен от АУАН и следва да му се признае възможността да установява обстоятелства, останали неустановени при съставяне на АУАН, респ. те да бъдат съобразени при налагане на наказанието.

На следващия етап от производството пред районния съд, съдът подлага на самостоятелна преценка доказателствата по делото, в т.ч. и фактическите констатации на наказващия орган относно квалифициращия признак „повторност“ и доказателствата, които го установяват, респ. правилността на тази преценка е предмет и на инстанционния касационен контрол. В този смисъл санкционираното лице не е лишено от средства за защита и разполага с процесуални възможности да опровергае фактите, обосновали квалифицирането на нарушението като извършено в условията на повторност по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП. Отнесено към настоящия случай, санкционираното лице не отрича факта на повторност на нарушението, респ. не ангажира доказателства, които го опровергават.

Съобразно изложеното считам, че не е налице процесуално нарушение и наказателното постановление следваше да се потвърди във вида, издаден от наказващия орган.

 

 

                                                                 СЪДИЯ: