Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                             

  434                   /08.03.2018 година, град Бургас

 

Административен съд - Бургас, на осми февруари две хиляди и осемнадесета година, в открито заседание, в състав:

                                                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Павлина Стойчева

ЧЛЕНОВЕ:   Даниела Драгнева

Веселин Енчев

 

при секретар С. А. и прокурор Андрей Червеняков

разгледа докладваното от съдия Енчев КНАХД № 178/2018 година

 

Производството по чл.63 ал.1 от ЗАНН във връзка с глава ХІІ от АПК.

Образувано е по касационна жалба от началник на група „АНД, ОПТП, профилактика и ПОВ“ в сектор „Пътна полиция“ при ОД – Бургас на МВР, против решение № 2090/21.12.2017 година по н.а.х.д. № 5578/2017 година на Районен съд – Бургас (РС), с което е отменено наказателно постановление № 16 – 0769 – 005084/24.04.2017 година, издадено от началника на група към сектор „Пътна полиция“ в ОД – Бургас на МВР (НП).

С НП, на В.С. с ЕГН ********** ***, за нарушение на чл.21 ал.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на основание чл.182 ал.4 във връзка с чл. 182 ал.1 т.6 от ЗДвП са наложени административно наказание “глоба” в размер на 700  лева и административно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 3 (три) месеца. 

Касаторът оспорва решението с аргументи за неправилно приложение на закона. Според него, няма законова забрана за преквалифициране на нарушението, описано от актосъставителя, когато се установят допълнителни обстоятелства в административнонаказателното производство, още повече, че нормата на чл. 53 ал.2 от ЗАНН дава такава възможност. Цитира практика на АдмС – Бургас.

Иска да е отмени решението на РС и да се потвърди НП.

Ответникът, чрез писмено становище на процесуален представител, изразява становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът пледира основателност на жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок и от надлежна страна.

Разгледана по същество, тя е частично основателна.

С НП В.С. е наказан за това, че на 16.07.2016 година, в 23:36 часа, в град Бургас, на улица „Тодор Александров“ в посока от ПВ „Юг“ към кръстовище с улица „Спортна“ до бензиностанция „Лукойл Ф 563“, при максимална разрешена скорост в участъка от 80 км/ч (въведена със знак В-26), управлява лек автомобил „Форд Мондео“ с регистрационен номер **** със скорост 132 км/ч – превишение над 50 км/ч, в нарушение на чл. 21 ал.2 от ЗДвП. Нарушението е извършено при условията на повторност, тъй като водачът е бил санкциониран за идентично нарушение с електронен фиш № К-114005/15.02.2016 година, връчен на 27.02.2016 година.

За да постанови решението си, съдът е приел, че тъй като в съставения АУАН липсва констатация за извършване на нарушението в условията на повторност, а този факт е обявен едва с НП, жалбоподателят е бил санкциониран за деяние, което не е установявано с акта по съответния ред и по което той не е могъл да упражни правото си на защита в административнонаказателното производство. Цитирал е разнопосочна практика на АдмС – Бургас и е изложил съображения защо възприема застъпената теза.

Настоящият касационен състав приема следното.

Съгласно чл.63 от ЗАНН решението на районния съд подлежи на обжалване пред административния съд на основанията предвидени в НПК по реда на глава ХІІ от АПК.

Съгласно чл.218 от АПК съдът обсъжда само посочените в жалбата пороци, като за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон, съдът следи служебно.

Констатираното от РС несъответствие между съставения АУАН и издаденото НП, отнасящо се до факта на извършване на нарушението в условията на повторност, мнозинството от съдиите в настоящия съдебен състав също счете за процесуално нарушение, респ. като такова ограничаващо правото на защита на нарушителя, тъй като в АУАН извършването на нарушението в условията на повторност не е било установено.   Констатацията за повторност по смисъла на § 6 т.33 от ДР на ЗДвП за пръв път е извършена от наказващия орган, който в мотивите на издаденото НП е посочил наличието на друго наказание за идентично по вид нарушение  -  предходно издаден електронен фиш, поради което е приложил квалифицирания състав на чл.182 ал.4 във връзка с ал.1 т.6 от ЗДвП. Фактът на повторност е елемент от обективната страна на нарушението, поради което не може да се приеме, че непосочването му в АУАН може да бъде санирано на основание чл.53 ал.2 от ЗАНН. Санкционираното лице се защитава против фактите и ако на него не му е бил предявен факта на повторност на нарушението то не може да се защитава против него.

Предвид обстоятелството, че съставът на нарушението по чл.21 ал.2 от ЗДвП е доказан, то касационната инстанция разполага с правомощие да приложи санкционната норма, приложима за основния състав на нарушението по чл.182 ал.1 т.6 от ЗДвП (в прил. ред.), като доводи в тази насока извлича от тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 година на ВАС по тълк. д. № 7/2010 година, постановено по тълкуването на друг материален закон, но съдържащо принципни съждения относно правомощията на касационната инстанция и видно от което „……….в наказателния процес касационната инстанция след разглеждане на подадена жалба или протест, освен да остави в сила и да отмени присъдата или решението, може на основание чл. 354 ал. 2 т. 1 - 4 НПК да измени присъдата или решението в случаите, в които се налага да се намали наказанието или да се приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление; да приложи чл. 64, ал. 1 или чл. 66 НК; да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което обаче не изисква увеличаване на наказанието и ако е имало обвинение за това в първата инстанция. Горното следва да се има предвид и тъй като при разглеждането на касационни жалби по административнонаказателни дела действа правилото на чл. 84 ЗАНН, че доколкото в този закон няма специални правила за производството пред съда за разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, включително и за касационни жалби, се прилагат разпоредбите на НПК. Съобразно константната съдебна практика на ВАС препращането в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН към глава ХII АПК касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд, и то доколкото не противоречи на НПК.“, както и „………предвид наличието на изрично уредено от чл. 63 ЗАНН правомощие за изменение на наказателното постановление, при решаване на въпроса по същество, в т. ч. от касационната инстанция при условията на чл. 222, ал. 1 АПК, съответно компетентният съд може и следва да измени наказателното постановление при установена "маловажност" по смисъла на чл. 415в КТ, като съобрази размера на наложената парична санкция именно с определените в този текст долни и горни граници на същата. Съдът може в случаите, в които отговорността на нарушителя е ангажирана за квалифициран или основен състав на административно нарушение, ако се установят предпоставките за приложимост на привилегирования състав, да преквалифицира деянието, като приложи спрямо нарушителя съответстващото му по-ниско наказание.“.

НП следа да се измени, като на основание нормата на чл.182 ал.1 т.6 от ЗДвП (в най – благоприятната ѝ редакция по ДВ бр. 10/2011 година, съобразно чл. 3 ал.2 от ЗАНН) на водача се определи наказание глоба в размер на 350 лева, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три месеца.

На основание изложените мотиви обжалваното решение следва да се отмени, като издаденото наказателно постановление се измени. Затова, на основание чл.222 ал.1 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТМЕНЯ решение № 2090/21.12.2017 година по н.а.х.д. № 5578/2017 година на Районен съд – Бургас.

 

ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 16 – 0769 – 005084/24.04.2017 година, издадено от началника на група към сектор „Пътна полиция“ в ОД – Бургас на МВР, като на основание чл.182 ал.1 т.6 от ЗДвП, ОПРЕДЕЛЯ на В.Я.С. с ЕГН ********** *** административно наказание „глоба“ в размер на 350 (триста и петдесет) лева и „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от три месеца.

 

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: (о.м.)                                            ЧЛЕНОВЕ:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

 

на съдия Павлина Стойчева

 

Не съм съгласна с правните изводи на мнозинството от съдиите в съдебния състав, като считам, че не е налице съществено процесуално нарушение, свързано с констатацията за извършване на нарушението в условията на повторност, въведена за пръв път от наказващия орган при издаване на наказателното постановление и приложената на това основание санкционна норма на чл.182, ал.4, във вр. с ал.1, т.6 от ЗДвП, поради което считам, че наказателното постановление следваше да бъде потвърдено във вида, издаден от наказващия орган.

След като наказващият орган в хода на проверката по чл.52, ал.4 от ЗАНН е установил обстоятелството, че нарушението е извършено в условията на повторност, няма процесуална пречка този факт да бъде въведен с наказателното постановление и въз основа на него да се извърши преценка за приложимия закон. Понеже наказващият орган действа като особена юрисдикция и издаденото от него наказателно постановление има правораздавателен характер, той е този, който на този етап от производството извършва квалификацията на административното нарушение, респ. процесът на субсумиране на установените от него факти от обективната и субективна страна на деянието под хипотезата на съответната материална и/или административнонаказателна норма (когато съдържа едновременно хипотеза и санкция) и това е видно вкл. от правомощието му по чл.53, ал.2 и чл.54 от ЗАНН. Предвид обстоятелството, че наказващият орган процедира по ЗАНН, то неприложими по отношение на него са нормите на НПК, регламентиращи изменението на обвинението, поради което и не може да се очаква, респ. да се изисква от него провеждането на такава процедура, каквато не е разписана в ЗАНН. Да се приеме, че наказващият орган е ограничен изключително от констатациите в съставения АУАН и е обвързан от неговите рамки, означава да се отрече собствената му възможност да изяснява/установява  пред себе си факти и обстоятелства, въз основа на които да извърши собствена преценка за съставомерността на нарушението и приложимата за него санкционна норма. Целта на закона не е да ограничи правомощията на наказващия орган, който може да бъде наречен условно „първа инстанция“, а да разполага той с възможност да изясни и установи всички правнозначими за ангажиране на административнонаказателната отговорност факти и обстоятелства, въз основа на които да издири приложимата материална норма и съответстващата й санкционна. В случая, установеното от наказващия орган, че нарушението се явява повторно по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП по същество не променя материалната правна квалификация на деянието като такова по чл.21, ал.1, ал.2 от ЗДвП, но вече се прецизира кореспондиращата санкционна норма, която да съответства на хипотезата на повторност.

Относно правомощията на наказващия орган се позовавам вкл. и на тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК, за което се отбеляза, че е постановено по тълкуването на друг материален закон, но съдържащо принципни съждения и видно от което Върховният административен съд е приел, че „Принципът на законоустановеността на административното наказание е несъвместим с неточности и грешки в квалификацията на административното нарушение, доколкото има за последица прилагането на незаконни административни санкции. Квалификацията на административното нарушение е подвеждането на фактическия състав на нарушението /деянието с неговите фактически белези/ под съответно нарушената административнонаказателна норма. Неточната квалификация на нарушението в акта за установяването му е без правно значение, ако нарушената правна норма е правилно посочена в наказателното постановление. Това е видно от правомощието на наказващия орган по чл. 53, ал. 2 ЗАНН да издаде наказателно постановление и при допусната нередовност в акта, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. В случай, че фактическите обстоятелства, приети в акта въз основа наличните по преписката доказателства, сочат на друг вид нарушение, наказващият орган би могъл да преквалифицира деянието, ако правилната според него правна квалификация е относима към установените обективни и субективни признаци на деянието.“ Това подкрепя становището, че  наказващият орган не е ограничен от АУАН и следва да му се признае възможността да установява обстоятелства, останали неустановени при съставяне на АУАН, респ. те да бъдат съобразени при налагане на наказанието.

На следващия етап от производството пред районния съд, съдът подлага на самостоятелна преценка доказателствата по делото, в т.ч. и фактическите констатации на наказващия орган относно квалифициращия признак „повторност“ и доказателствата, които го установяват, респ. правилността на тази преценка е предмет и на инстанционния касационен контрол. В този смисъл санкционираното лице не е лишено от средства за защита и разполага с процесуални възможности да опровергае фактите, обосновали квалифицирането на нарушението като извършено в условията на повторност по смисъла на § 6, т.33 от ДР на ЗДвП. Отнесено към настоящия случай, санкционираното лице не отрича факта на повторност на нарушението, респ. не ангажира доказателства, които го опровергават.

Съобразно изложеното считам, че не е налице процесуално нарушение и наказателното постановление следваше да се потвърди във вида, издаден от наказващия орган.

 

 

СЪДИЯ: