Р Е Ш Е Н И Е     963

 

 

гр. Бургас,    27.10.2008 година

 

 

 

Административен съд – гр. Бургас, в съдебно заседание на двадесет и втори април, две хиляди и осма година,  в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г. Р.

ЧЛЕНОВЕ: С. Д.

В.Е.

 

 

при секретар Г.Д., разгледа докладваното от съдия Е. адм.д. № 1696/2007 година.

 

 

Производството е по реда на чл.32 ал.2 от Закона за администрацията (ЗА) във връзка с чл.45 ал.4 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА).

Със заповед № РД–09–178/27.12.2007 година заместник-областният управител на Бургаска област е оспорил текстове от Правилника за организацията и дейността на Общински съвет – Малко Търново, неговите комисии и взаимодействието му с администрацията на община Малко Търново (Правилника).

Оспорващият излага доводи за незаконосъобразност за всеки конкретен текст. В съдебното заседание процесуалният му представител иска отмяна на оспорените членове от Правилника.

Ответната страна поддържа, че оспорването е просрочено. Не излага становище по съществото на спора.

Прокурорът пледира основателност на оспорването.

По допустимостта на оспорването.

Настоящият състав на Бургаски административен съд счита, че оспорването  е допустимо. Съгласно чл. 45, ал.4 от ЗМСМА, областният управител упражнява контрол за законосъобразност на актовете на общинските съвети, освен ако в закон е предвидено друго. Той може да върне незаконосъобразните актове за ново обсъждане в общинския съвет или да ги оспорва пред съответния административен съд. Оспорването спира изпълнението на индивидуалните и на общите административни актове и действието на подзаконовите нормативни актове, освен ако съдът постанови друго.Това правомощие е предоставено на областния управител със закон и при спазване на конституционната норма на чл.143 ал.3 и чл. 144 от Конституцията на Република България за осъществяване на контрол за законосъобразност върху актовете на органите на местното управление. В сезиращата заповед се излагат доводи за незаконосъобразност на оспорените текстове от Правилника, а това обосновава и правния интерес от оспорването.

Съдът не приема становището на ответника за недопустимост на оспорването, поради просрочие (лист 44). Правилникът е подзаконов нормативен акт, приет от общинския съвет, на основание чл.21 ал.3 от ЗМСМА, а съгласно чл.187 ал.1 от АПК, оспорването на подзаконови нормативни актове не е ограничено във времето.

По основателността на оспорването.

Разгледано по същество, оспорването е частично основателно.

Поддържа се, че разпоредбата на чл.13 ал.3 от Правилника е незаконосъобразна. Според нея, комисията на общинския съвет - за провеждане на тайни гласувания, провежда тайните гласувания по време на целия мандат на съвета.

В заповедта се излагат доводи, че на практика, това е постоянна комисия, без да е включена в раздел VІ от Правилника, а с оглед естеството на вземаните решения, нейният състав не следва да е неизменен.

Съдът споделя възражението. Съгласно чл.27 ал.3 изр.І от ЗМСМА, решенията на общинския съвет се вземат с явно гласуване с мнозинство повече от половината от присъстващите съветници. Това е принципа при вземане на решенията. Тайното гласуване е допуснато, като изключение. Според чл.27 ал.3 изр.ІІ от ЗМСМА, съветът може да реши гласуването да бъде и тайно. За това, обаче, е необходимо отделно/изрично решение. Законът не определя лимитативно въпросите, по които може да се гласува тайно, като предоставя на общинския съвет преценката за това. Според чл.37 от ЗМСМА, обаче, общинският съветник не може да участва при вземане на решения, когато се отнасят до негови имуществени интереси или до интереси на съпруг и роднини по права линия и по съребрена линия до четвърта степен включително и по сватовство до втора степен включително. Съдържанието на чл.13 ал.1-3 от Правилника показва, че т.нар. “комисия за провеждане на тайни гласувания” е с постоянен персонален състав за целия мандат на общинския съвет – тя се състои от трима общински съветници, които утвърждават бюлетина за тайно гласуване. Установеното правило за неизменност на състава на комисията създава  възможност общински съветник, като член на тази комисия, да участва при вземане на решение от общинския съвет в нарушение на  чл.37 от ЗМСМА. Затова и настоящия съдебен състав намира разпоредбата на чл.13 ал.3 от Правилника за незаконосъобразна.

Оспорен е текста на чл.18 ал.1 т.9 от Правилника, в частта, в която е определено, че председателят на общинския съвет командирова кмета на общината в страната и чужбина.  Поддържа се, че разпоредбата противоречи на чл.8 ал.4 от Наредбата за командировките в страната (НКС).

Оспорването е основателно. Съгласно  чл.8 ал.4 изр. І  от НКС, за министрите, ръководителите на ведомства и предприятия, областните управители, председателите на общинските съвети и кметовете на общини писмена заповед за командироване не се издава. Наредбата е приета  с ПМС № 72/30.12.1986 година и е обнародвана в ДВ, бр. 11/10.02.1987 година. Органът-издател на този акт е орган с обща компетентност, а правомощията му се разпростират върху територията на цялата страна. Обществените отношения, които се регулират от НКС засягат неограничен кръг от адресати.

Правилникът на общинския съвет е устройствен акт, действието на чиито норми се разпростира върху ограничен кръг лица – общинските съветници и то  единствено в рамките на община Малко Търново. Извършеното в него преуреждане на обществените отношения, във връзка с реда за командироване, противоречи на  чл.25 от ЗМСМА. В този текст са описани правомощията на председателя на общинския съвет. От тяхното съдържание е видно, че председателят осъществява обща функция по ръководство на работата на съвета, както и  че го представлява пред трети лица. Кметът на общината, обаче, не е в служебна зависимост от общинския съвет и неговия председател, за да е необходимо изрично волеизявление, с което той да бъде  командирован. Кметът е орган на изпълнителната власт в общината (чл.38 ал.1 изр.І от ЗМСМА), а председателят ръководи общинския съвет, който е орган на местното самоуправление.

Оспорен е текста на чл.18 ал.2 от Правилника, който гласи, че в изпълнение на своите правомощия, председателят на общинския съвет издава заповеди.

В оспорването се поддържа, че заповедите представляват административни актове, които са присъщи на изпълнителните органи, а председателят не е такъв, той е “пръв между равни” и няма властнически правомощия спрямо останалите съветници.

Съдът не споделя тези доводи. Правната природа на едно волеизявление не зависи от неговото наименование, а от функциите/правомощията на автора му. След като председателят на общинския съвет не е орган на изпълнителната власт, неговите волеизявления не притежават белезите на административен акт. В закона няма забрана тези волеизявления да се именуват  “заповеди”, затова и съдът не намира посочения текст за незаконосъобразен. Друг е въпроса, че с оглед на правното прецизиране на тези норми, по-уместно би било вместо думата “заповеди” в Правилника да бъде употребена друга дума – напр. “разпореждания”.

Оспорен е текста на чл.19 от Правилника в частта му относно размера на възнаграждението на председателя на общинския съвет.

Според оспорващия, при приемането на Правилника е било взето решение размерът на възнаграждението да е 80% (осемдесет процента) от това на кмета на общината, докато – в нарушение на приетото, в копието предоставено в областната управа е посочено, че този размер е 90 % (деветдесет процента).

Оспорването е неоснователно. По делото са приложени три екземпляра от Правилника (два по настоящото дело и един по присъединеното за съвместно разглеждане адм.д. № 7/2008 година на Бургаски административен съд– с идентични страни и предмет). При сравнение на съдържанието им, съдът установи, че в два от тях възнаграждението на председателя е посочено в размер на 80 % (лист 19 и 52), а в третия – в размер на 90% (лист 18 в адм.д. № 7/2008 година на Бургаски административен съд). Доколкото представените копия, в които размерът на възнаграждението е 80%, са заверени от ответника и не са оспорени в съдебното заседание, съдът ги кредитира за сметка на третия екземпляр – незаверено ксерокопие.

Оспорена е нормата на чл.20 ал.1 от Правилника. Според нея, при отсъствие на председателя на общинския съвет неговите правомощия се упражняват, за всеки конкретен случай, от заместник – председател, изрично определен с писмена заповед на председателя.

В оспорващата заповед се твърди, текстът противоречи на нормата на чл.21 от Правилника, която определя правомощията на заместник-председателите, в това число и да заместват председателя. Поддържа се, че смисълът на чл.20 ал.1 от Правилника е, че с писмена заповед председателят може да възложи на който и да е общински съветник да го замества, а това противоречи на чл.21 от Правилника.

Съдът намира оспорването за неоснователно. По отношението на лицето, на което се възлагат функциите на председател, при отсъствие на председателя,  в чл.20 ал.1 от Правилника е употребено словосъчетанието “заместник-председател”, а не  “общински съветник”. Смисълът на текста е, че от всички заместник-председатели (ако има такива) само един може да замества председателя – този който е определен изрично с писмена заповед. Това тълкуване се подкрепя от нормата на чл.20 ал.2 от Правилника, която забранява делегиране на правомощия от определения с писмената заповед заместник-председател на друг заместник-председател на общинския съвет, а също така и от употребения в чл.16 ал.1 и чл.21 от Правилника израз “заместник-председатели”,  според който се допуска избирането на повече от един заместник-председател на съвета.

Оспорен е текстът на чл.30 т.3 от Правилника, който забранява на общинските съветници да “извършват други дейности, които, според закона, са несъвместими с положението на общински съветник”.

Според оспорващия, хипотезите на несъвместимост са изчерпателно изброени в чл. 30 от ЗМСМА, а тази норма създава правна несигурност и възможност за субективен подход по отношение на стабилитета на общинския съветник.

Оспорването е неоснователно. Нормата на чл.30 т.3 от Правилника е препращаща. Тя постановява забрана за извършването на дейности, които, по силата на закон, са обявени за несъвместими с положението на общинския съветник. Липсата на конкретно изброяване не води до правна нестабилност, защото не е необходимо в Правилника да бъдат изброявани всички възможни хипотези на несъвместимост. Съдът намира, че тази норма е ненужна, но не и незаконосъобразна.

Оспорен е текстът на чл.31 ал.1 от Правилника, според който “Общински съветник не може да участва при обсъждане и вземане на решения, когато се отнасят до негови имуществени интереси или до интереси на съпруг/съпруга.”

Оспорващият открива противоречие между тази норма и нормата на чл.37 от ЗМСМА, която постановява забрана общинският съветник да участва при вземане на решения, когато се отнасят до негови имуществени интереси или до интереси на съпруг и роднини по права линия и по съребрена линия до четвърта степен включително и по сватовство до втора степен включително.

Оспорването е основателно. Изброяването в чл.31 ал.1 от Правилника е изчерпателно, но не включва всички субекти, описани в чл. 37 от ЗМСМА, поради което е в противоречие с установената законова забрана за участие при обсъждане и вземане на решения.

 

Оспорен е чл.31 ал.3 от Правилника, според който при участие на общински съветник във вземане на решение, въпреки забраната на чл.31 ал.1, общинският съвет прегласува решението на следващото си заседание като отстранява съответния общински съветник от гласуването.

В оспорващата заповед се поддържа, че с описания начин на преразглеждане на решен въпрос се нарушава принципа на стабилитет на административните актове и се стига до незаконосъобразност. Законът изисква взетото решение да бъде отменено, а след това да бъде прието ново, при спазване разпоредбите  на АПК.

Съдът споделя доводите на оспорващия. Редът за преразглеждане на взети решения, описан в чл.31 ал.3 от Правилника, е незаконосъобразен. Приемането на ново решение от общинския съвет, без да е отменено предходното създава правна несигурност. ЗМСМА не урежда изрично правоотношенията, свързани с преразглеждане на вече прието решение от общинския съвет, но от нормата на чл.21 ал.1 т.24 от ЗМСМА, по тълкувателен път, може да се направи извода  за необходимост от изрично отменително решение на съвета, преди прегласуването на същия въпрос.

Оспорен е чл.31 ал.4 от Правилника, в който е предвидена възможност общинският съвет да наложи глоба на общински съветник, ако е участвал при вземане на решение в противоречие със забраната на чл.31 ал.1 от Правилника.

Според оспорващия, с този текст се регламентира административнонаказателна  отговорност за общински съветник. Предвидено е тази отговорност да се  реализира от общинския съвет, а това е несъвместимо с оглед функциите, които изпълнява той.

Оспорването е основателно. Глобата е административно наказание, предвидено в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) за извършено административно нарушение. Установяването на нарушението и налагането на наказанието са уредени в ЗАНН. Тази дейност е в правомощията на изпълнителните органи, а общинският съвет е орган на местното самоуправление. Нормата на чл.31 ал.4 от Правилника не препраща към този закон, но и не определя процесуални правила за реализирането на предвидената санкция. Не е ясно по какъв начин и с какви средства следва да се установи противоправното поведение на съответния общински съветник, кой и по какъв начин ще реализира санкционните последици от налагането на глобата.

Оспорена е нормата на чл.35 ал.2 от Правилника, според която предсрочното прекратяване на пълномощията на общинския съветник в хипотезите на чл.35 ал.1 т. 1,2,3,4,6 и 7 от Правилника се обявява пред общинския съвет от неговия председател.

Оспорващият излага доводи, че така се подменя процедурата по прекратяване пълномощията на общинския съветник, съдържаща се в чл.30 ал.4 -6  от ЗМСМА. Твърди се, че с чл.35 ал.2 от Правилника се изземват функциите на Общинската избирателна комисия и се възлагат на общинския съвет.

Съдът не споделя тези съображения. Според чл.35 ал.2 от Правилника, председателят на общинският съвет обявява пред него предсрочното прекратяване на пълномощията на съответния общински съветник. Макар и не особено добре формулирана, тази норма не съдържа право или задължение за общинския съвет, или неговия председател, да прекратят мандата на общински съветник посредством изрично волеизявление. Според съда, по силата на тази норма председателят следва да оповести пред съвета факта на прекратяването на пълномощията на съветника, т.е. да уведоми другите общински съветници, че техния колега вече не е в състава на общинския съвет. Редът за прекратяването на пълномощията е указан в чл.30 от ЗМСМА, а оспорената разпоредба не преурежда процедурата.

Оспорени са нормите на чл.60 ал.1 и ал.3 от Правилника във връзка с начина на известяване на общинските съветници за дневния ред на заседанията на общинския съвет.

Според чл.60 ал.1 от Правилника, председателят на общинския съвет информира общинските съветници за проекта на дневен ред за заседанието на общинския съвет не по- късно от пет работни дни преди датата на съответното заседание.

В оспорващата заповед употребата на израза „информира” се критикува   като юридически неиздържана, поради липсата на легално определение за него. Поддържа се, че правото на съветниците да бъдат информирани за дневния ред на заседанията има абсолютен характер, а думата „информира” не съответства, по смисъл, на реципрочното задължение на председателя да доведе до знанието им дневния ред на заседанията. Изразява се становище, че дневният ред на заседанията следва да бъде доведен до знанието на всеки един от съветниците с указване на часа и мястото за това.

Оспорването е неоснователно. В ЗМСМА не е създаден специален ред за оповестяване на дневния ред на заседанията на общинския съвет, който да е задължителен за общинските съвети. Законът дава възможност на самите органи на местно самоуправление да създадат правила в тази насока, при спазване на основните принципи на работа на общинските съвети – демократичност и публичност при обсъждането на въпроси с местно значение и приемането на решения по тях. Правилата за известяването на общинските съветници за датата и часа на заседанието, както и за съдържанието на дневния ред гарантират демократичното управление и законосъобразността на приетите решения от съвета.

В оспорения правилник – чл.59 ал.1 и ал.2, са определени дните и часовете, в които се провеждат редовните заседания на общинския съвет. Председателят информира общинските съветници за проекта на дневен ред в срок от поне пет работни дни преди датата на заседанието (чл.60 ал.1 от Правилника). В Правилника не е конкретизиран начина на уведомяване, но от синтактичното тълкуване на чл.60 ал.1, съдът приема, че изразът „информира” не създава право, а  вменява на председателя задължение за известяване на останалите съветници за дневния ред на заседанията. Това е така, защото във връзка с него не е употребен израз, който дава възможност за избор на поведение от страна на ръководителя на съвета, като напр. „може” или пък „по своя преценка”.  Допълнителна гаранция за правото на общинските съветници да са запознати предварително с дневния ред на заседанията е и нормата на чл.61 ал.2 от Правилника, която предписва материалите за заседанията на съвета, в това число и дневния ред, да са на разположение на съветниците в общинското звено, обслужващо деловодно общинския съвет.

Подобни са разсъжденията съда и по отношение на провеждането на извънредните заседания на общинския съвет. Тъй като те не се провеждат на предварително определени или определяеми дати, в Правилника е предвидено известяването на общинските съветници да се извършва писмено – с покана която съдържа дата, час, място и дневен ред на заседанието.

Оспорен е текста на чл.61 ал.1 т.4 от Правилника, в който, като част от дневния ред на заседанията на общинския съвет, са посочени „други въпроси – включително и актове на общинския съвет, внесени от граждани.”Според оспорващия, тази разпоредба противоречи на чл.63 от Правилника и на чл.49 ал.3 от ЗМСМА.

Чл. 63 от Правилника определя кръга от лица, които могат да внасят в общинския съвет проекти на различни актове от неговата компетентност. Това са кметът на общината, общинските съветници (поотделно или в рамките на политическа група), както и кметовете на кметства. Гражданите са изключени от кръга на тези субекти. За тях чл.49 ал.3 от ЗМСМА предвижда единствено възможността да внасят писмени предложения и становища в комисиите на общинския съвет. Затова и атакуваният текст на чл.61 ал.1 т.4 от Правилника е незаконосъобразен поради противоречие с разпоредба от нормативен акт от по-висока степен.

Оспорена е нормата на чл.64 ал.2 изр.ІІ от Правилника, според която вносителят на проект за решение адресира изготвения доклад до председателя на общинския съвет.

Оспорващият излага съображения, че проектът за решение и изготвения доклад следва да се адресират до общинския съвет, а не до неговия председател, който не е едноличен орган и спрямо когото не могат да се насочват конкретни искания или изявления.

Съдът не споделя тези доводи. Съгласно чл.25 т.2 и т.4 от ЗМСМА, председателят на общинския съвет ръководи подготовката на заседанията му и координира работата на постоянните комисии. Затова, логично е проектите за решения или други актове да се адресират до него, за да бъдат включени в дневния ред или разпределени за становище от комисиите на съвета. В това именно се изразяват и функциите на председателя по оперативното ръководство на работата на общинския съвет. Адресирането на внесените в съвета проекти и доклади към тях до председателя не противоречи на законови разпоредби.

Оспорен е текста на чл.70 ал.3 от Правилника, според който актът на кмета на общината за оспорване на решение на общинския съвет спира изпълнението на оспорваното решение до повторното произнасяне на общинския съвет.

Според оспорващия, въпреки че текстът преповтаря законова разпоредба (вероятно се има предвид нормата на чл.45 ал.7 от ЗМСМА), с него се създава правна несигурност, защото действието на правилника е по-ограничено от гледна точка на издаваните актове и засегнатите правни субекти.

В тази аргументация, а и при анализ на атакуваната норма от Правилника, съдът не открива противоречие с текстове на ЗМСМА или друг нормативен акт от по-висока степен. Съдът счита, че преповтарянето на законови норми в Правилника, дори и в резюме, не може да създаде различни права и задължения за адресатите му. Друг е въпросът за необходимостта от такова резюмиране. Този въпрос, обаче, не е предмет на разглеждане в настоящото производство. По изложените съображения, съдът намира, че оспорването на чл.70 ал.3 от Правилника е неоснователно.

Оспорена е нормата на чл.72 ал.2 от Правилника, според която материалите по чл.64 от Правилника (проекторешенията и съпътстващите ги материали) се внасят за разглеждане на заседание на общинския съвет, независимо от доклада на водещата комисия, в срок до две седмици след изтичане на срока за произнасяне от нейна страна.

Като признава законосъобразността на този текст, оспорващият поддържа, че е налице празнота в уредбата и прави предложение за неговото допълване с хипотеза, когато комисия/комисии на съвета не се произнасят по внесения проект и с бездействието си възпрепятстват разглеждането му.

След като се запозна със съдържанието на чл.72 ал.2 от Правилника, съдът споделя становището на оспорващия, че не е налице незаконосъобразност на този текст. Що се отнася до направеното предложение за допълване на Правилника, следва да се отбележи, че съдът не може да допълва устройствения акт на общинския съвет със своето решение. Общинският съвет е суверенен да определи начина на движение на проекторешенията в комисиите и сроковете, в които те трябва да се произнесат, както и последиците от непроизнасянето им. А съдът, от своя страна, може единствено да установи съответствието или несъответствието на  тези норми в Правилника с разпоредбите на действащото законодателство, но не и да ги замества или дописва със своя акт.

Оспорен е текста на чл. 73 ал.4 от Правилника. Според него, лицата, които не са общински съветници, могат да присъстват на заседанията на общинския съвет по ред, определен от председателя, като заемат специално определените за тях места.

В оспорващата заповед се твърди, че председателят на съвета няма правомощие да регламентира ред за присъствието на гражданите. Поддържа се, че така може да се стигне до ограничаване на правото на присъствие, регламентирано в чл.28 ал.2 от ЗМСМА.

Съгласно чл.28 ал.2 и 3 от ЗМСМА, гражданите могат да присъстват на заседанията на общинския съвет и на неговите комисии, като заемат специално определените за тях места. Те могат да се изказват, да отправят питания, становища и предложения от компетентността на общинския съвет, кмета или общинската администрация, представляващи обществен интерес, и да получават отговори по ред, начин и в срок, определени в правилника по чл. 21, ал. 3 от закона. Тези текстове, именно, регламентират формите на участие на гражданите в заседанията на общинския съвет. Законът не детайлизира тези разпоредби, като е предоставил възможност на общинските съвети да сторят това с устройствения си акт – Правилника.

Точно това, макар и не особено прецизно, е направено с нормата на чл.73 ал.4 от Правилника, като е възложено на председателя на съвета да определя ad hoc реда за участие на гражданите и местата, които ще заемат, по време на заседанията. Съдът счита, че не е налице ограничаване правата на гражданите, защото в Правилника няма забрана за присъствието им на  заседанията на съвета. Нормата на чл.73 ал.4 от Правилника има организационен характер, защото председателят на общинския съвет е този, който осигурява реда при провеждането на заседанията на съвета и на него е възложено задължението да ръководи тези заседания (чл.25 т.3 от ЗМСМА). Затова и Съдът не открива противоречие на оспорената разпоредба с нормата на чл.28 от ЗМСМА.

С оспорващата заповед са атакувани и разпоредбите на чл.98 ал.2 и ал.4 от Правилника.

Според чл.98 ал.2 от Правилника, поправки на фактически грешки в актовете, приети от общинския съвет, се извършват по нареждане на председателя до подписване на протокола, след като се изслушат вносителят и докладчикът на съответната комисия.

Оспорващият поддържа, че след като всеки общински съветник може да констатира явни фактически грешки в протокола, поправката им би следвало да се извършва по инициатива на всеки от тях, а не само по „нареждане на председателя”.

Съдът споделя тези аргументи, а видно от нормата на чл.97 ал.1 от Правилника, те са възприети и в устройствения акт на общинския съвет. Всеки от общинските съветници може да поиска поправка на протокола от заседанието, но съвсем логично и в съответствие с нормата на чл.25 т.3 от ЗМСМА, председателят следва да разпореди извършването на поисканата поправка и то - след като изслуша вносителя на съответното предложение. Затова и не е налице незаконосъобразност на чл.98 ал.2 от Правилника.

Според чл.98 ал.4 от Правилника, след като актът на общинския съвет бъде подписан от председателя, в него могат да се правят само технически поправки и то – след негово изрично разрешение.

В оспорването се поддържа, че изразът „технически поправки” е твърде широко понятие и прилагането на този текст може да доведе до нерегламентирано тълкуване и еднолична подмяна на волята на съвета от страна на председателя.

Съдът намира възражението за основателно. В ЗМСМА и Правилника не се съдържа определение на израза „технически поправки”. На пръв поглед, като че ли, употребата на думата „технически” би следвало да свързва „поправката” със субстанцията/материалите, върху които е отразено волеизявлението на общинския съвет (напр. поправка при разкъсване или зацапване на хартията, върху която е записано решението, декларацията или друг акт). Смисълът на този израз, обаче, по-скоро е свързан с отразената върху документа воля, а не с материалния й носител. Съдът прави този извод с оглед разпоредбата, че „в акта” могат да се правят „технически поправки”, след разрешението на председателя. Именно волеизявлението на съвета е „акт”, а не хартията върху която е записан. Затова, отделянето на този текст в отделна алинея, на практика, не провежда разграничение между изразите „поправка на явна фактическа грешка” и „техническа поправка”.

Тъй като извършването на „техническа поправка” не е обвързано с никакви правила или критерии, съдът намира, че този текст е незаконосъобразен, тъй като нарушава принципа на стабилитет на влезлите в сила актове на общинския съвет.

В настоящото производство са оспорени и нормите на чл.113 и чл.114 от Правилника. Според тях, правомощията на кмета на общината или на кмет на кметство могат да се прекратят предсрочно от общинския съвет, като решението за прекратяване се обявява от председателя на общинския съвет.

Оспорващият поддържа, че с тези текстове от Правилника се изземват функциите на Общинската избирателна комисия и в нарушение на чл.42 ал.2-3 от ЗМСМА се възлагат на общинския съвет.

Съдът споделя тези доводи. В ЗМСМА е указан изричен ред за прекратяване на правомощията на кмета – инициаторите, процедурата, компетентния орган, както и възможностите за обжалване на решението му. Този ред е императивен, а общинският съвет не присъства, като орган, в него. Затова и чл.113 и чл.114 от Правилника следва да бъдат отменени, като противоречащи на нормите на чл.42 ал.2-3 от ЗМСМА.

Оспорен е текста на чл.120 от Правилника, който предвижда възможност главния архитект на общината да делегира на трети лица правомощията си по ЗУТ, след решение на общинския съвет.

В оспорването се поддържа, че тази норма противоречи на чл.5 ал.2 от ЗУТ. Според чл.5 ал.2 изр.І от ЗУТ, в общините се назначават главни архитекти по трудово или по служебно правоотношение, въз основа на конкурс.

Съдът намира, че оспорването е основателно. Главният архитект е орган със специална компетентност, който трябва да притежава  придобита пълна проектантска правоспособност или който има необходимия стаж за придобиването й. Той  се назначава от кмета на общината, на основание чл.44 ал.1 т.3 от ЗМСМА, а делегирането на правомощията му е допустимо само в изрично предвидени в закона случаи и не може да се извършва по усмотрение на общинския съвет.

Последният оспорен текст от Правилника е този на чл. 138, който предвижда възможност председателя на общинския съвет за организира обществени обсъждания или дискусии по проекти на решения на общинския съвет.

В оспорването се твърди, че така установеното право не може да бъде разглеждано с единствен титуляр – председателя на общинския съвет, а следва да се осъществява след решение на целия общински съвет. Съдът не намира противоречие между чл.138 от Правилника и закона, тъй като в тази норма не се съдържа забрана за вземане на подобни решения, посредством гласуване от целия общински съвет.

По изложените съображения, на основание чл.193 ал.1 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТМЕНЯ чл.13 ал.3, чл.18 ал.1 т.9, чл.31 ал.1, чл.31 ал.3, чл.31 ал.4, чл.61 ал.1 т.4, чл.98 ал.4, чл.113, чл.114 и  чл.120 от Правилника за организацията и дейността на Общински съвет – Малко Търново, неговите комисии и взаимодействието му с администрацията на община Малко Търново.

 

Решението подлежи на обжалване или протестиране пред Върховен административен съд в четиринадесетдневен срок от получаването на съобщението за постановяването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                    ЧЛЕНОВЕ: