Р   Е   Ш  Е  Н   И   Е  №1213

 

гр. Бургас, 03 юли  2014 г.

 

В     ИМЕТО     НА     НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, ХІІІ състав, в съдебно заседание на деветнадесети юни, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ЕВТИМОВА

       ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА РАДИКОВА

   ЗЛАТИНА БЪЧВАРОВА

При секретар Г.Ф. и с участието на прокурора ТИХА СТОЯНОВА, изслуша докладваното от съдия ГАЛИНА РАДИКОВА КНАХД № 166/2014 г.

Производството е по реда на чл.63, ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Община Бургас, против Решение №2262/18.11.2013 година, постановено по н.а.х.д. №3295 по описа за 2013 година на Районен съд гр. Бургас. С решението е отменено наказателно постановление № НП- 4551/18.05.2013 г., издадено от зам. кмет на Община Бургас, с което на „МОКАЙ” ООД, гр. Бургас, е наложена имуществена санкция в размер на 5 000 лева на основание чл. 18 ал.3 от НПОТДОДЕГОТОБ , за нарушение на чл. 1, ал. 2 от НПОТДОДЕГОТОБ.

Касаторът счита, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон и излага аргументи в подкрепа на тази теза. Иска отмяна на съдебното решение и потвърждаване на наказателното постановление.

В съдебно заседание касаторът  и ответника по касационната жалба не се явяват и не изпращат представители.

Представителят на Окръжна прокуратура гр. Бургас счита, че касационната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

Касационната жалба е допустима. Подадена в срока по чл.211 от АПК, от страна, имаща право и интерес от обжалването.

Мнозинството от състава на този съд, намира жалбата за основателна  по същество.

За да отмени наказателното постановление, първоинстанционният съд е приел, че с него е наложено административно наказание, предвидено с подзаконов нормативен акт, който противоречи на закон- ЗУТ.

Материалният закон е приложен неправилно.

От фактическа страна е установено пред първоинстанционния съд, че „МОКАЙ” ООД, е извършил нарушение на чл.1, ал.2 от Наредбата за преместваемите обекти за търговски и други обслужващи дейности и елементите на градското обзавеждане на територията на гр. Бургас, за което е санкциониран по чл.18, ал.3 от същия нормативен акт. Приложение в конкретния случай, следва да намери именно разпоредбата на чл.18, ал.3 от подзаконовия нормативен акт. Наредбата е издадена за прилагане на чл.56, ал.2 от ЗУТ и регламентира обществените отношения от местно значение, които възникват и се развиват при и по повод разрешителния режим на преместваемите обекти. Езиковото и логическо тълкуване на делегиращата норма не изключва възможността за детайлно регулиране на тези отношения, включително и чрез подзаконова регламентация на санкциите за неизпълнение на императивните норми. След като с наредбата е уреден редът за разрешаване на преместваемите обекти, то нарушенията на този ред също следва да се регулират с нея. Това тълкуване съответства в най-голяма степен на целта на закона, която не разделя условията за издаване на разрешение от неизпълнението им. Действително, нормата на чл.15, ал.3 от ЗНА задължава правораздавателните органи, при противоречие на постановление, правилник, наредба или инструкция с нормативен акт от по-висока степен, да приложат акта от по-висока степен, но това е допустимо в хипотезата на идентичност между противоречащите си норми от различен ранг, какъвто настоящият казус не е. В конкретния случай нормата на чл.18, ал.3 от НПОТДОДЕГОТБ предвижда санкция за поставяне на преместваем обект без издадено разрешение, а чл.233 от ЗУТ визира санкция „за други нарушения по този закон, актовете по неговото прилагане и другите правила и нормативи по проектирането и строителството, както и на решенията и предписанията, основани на тях”. Очевидно е, че не съществува пълно покриване между съставите на двете норми и не е налице противоречие, по отношение на което правораздавателните органи да осъществят контрол.

На следващо място, дори да се приеме обратното на това разбиране, неправилността на първоинстанционното решение ще следва от факта, че незаконосъобразността на подзаконовата норма не е установена по реда на чл.186 от АПК. След влизане в сила на АПК обжалването на подзаконовите нормативни актове е уредено по нов начин и подчинено на процесуален режим, различен от този, който бе възприет в ЗАП (отм.). В чл.128 от АПК е очертана компетентността на административните съдилища чрез посочване на делата, които имат право и са длъжни да решават, между които е издаването, изменението, отмяната или обявяване на нищожност на административните актове – индивидуални, общи и нормативни. При тази нормативна установеност, компетентен да се произнесе по законосъобразността на чл.18, ал.3 от НПОТДОДЕГОТБ е единствено административният съд след надлежно сезиране от лице с установен правен интерес. Извън тази хипотеза е възможен косвен съдебен контрол по реда на чл.17 от ГПК, който обаче е неприложим в производството пред административнонаказващия орган, развиващо се по ЗАНН и в производството пред районния съд, движещо се по НПК.

По изложените съображения и на основание чл.221 и чл. 222 от АПК във вр. чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН, Административен съд гр. Бургас,

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение №2262/18.11.2013 година, постановено по н.а.х.д. №3295 по описа за 2013 година на Районен съд гр. Бургас И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВИ:

ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № НП- 4551/18.05.2013 г., издадено от зам. кмет на Община Бургас, с което на „МОКАЙ” ООД, гр. Бургас, е наложена имуществена санкция в размер на 5 000 лева на осн. чл. 18 ал.3 от НПОТДОДЕГОТОБ , за нарушение на чл. 1, ал. 2 от НПОТДОДЕГОТОБ.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                      

                                                       ЧЛЕНОВЕ:

 

 

 

 

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ГАЛИНА РАДИКОВА:

 

Не споделям становището на мнозинството от състава за неправилно приложение на материалния закон при постановяване на оспорения съдебен акт.

В настоящия случай, ответникът по касационната жалба неправилно е бил санкциониран на осн. чл. 18 ал.3 от НПОТДОДЕГОТОБ , за нарушение на чл. 1, ал. 2 от НПОТДОДЕГОТОБ. Цитираната наредба е издадена въз основа на законова делегация на правомощия на общинския съвет Бургас, предоставена с разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от ЗУТ, да регламентира с подзаконов нормативен акт реда за издаване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти на територията на Община Бургас. Тази делегация е изрична, със законово определен предмет. Тя не предоставя правомощие на Общинския съвет, с подзаконов нормативен акт да регламентира санкции за накърняване на обществени отношения, регулирани със закон.

В разпоредбата на чл. 233 от ЗУТ се предвижда наказание глоба в размер от 100 лв. до 500 лв. за нарушения на актове по прилагането на закона, в случаите, когато в друг закон не е предвидено по - тежко наказание. В този смисъл, наказания за нарушения на подзаконовите нормативни актове по прилагането на ЗУТ могат да бъдат предвидени единствено със закон. В противоречие с това законово предписание, в чл. 18, ал. 3 от Наредбата, за нарушения на разпоредбите и е предвидено и налагане на имуществена санкция на юридическите лица и на едноличните търговци в размер до 50 000 лв., размер значително по - висок от този на глобата, предвидена в чл. 233 от ЗУТ.

Затова, разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от Наредбата не следва да бъде прилагана предвид предписанието на чл. 12 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съгласно който актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден и това на чл. 15, ал. 1 от същия закон, според който нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Ал. 3 на последния текст сочи, че ако наредба противоречи на нормативен акт от по-висока степен – в случая чл. 233 от ЗУТ, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт.

            Отделно намирам, че за да бъде извършена преценка за противоречие между различни по степен нормативни актове, не е необходимо противоречието да е установено с влязъл в сила съдебен акт, постановен в производство по оспорване на подзаконов нормативен акт. Налице е изрична законова регламентация – чл. 15 ал.3 ЗНА, която предоставя на съда възможността да извършва такава преценка във всеки един конкретен случай.

            Не споделям и становището, че „след влизане в сила на АПК обжалването на подзаконовите нормативни актове е уредено по нов начин и подчинено на процесуален режим, различен от този, който бе възприет в ЗАП (отм.)”. Действително, в ЗАП липсва регламентирана възможност и ред за оспорване на подзаконови нормативни актове. Същата обаче има своята законова уредба в ЗВАС (отм.)- чл.13 и сл. Затова считам, че и преди влизане в сила на АПК и след това, успешно проведено производство по оспорване законосъобразността на подзаконов нормативен акт  не е абсолютна предпоставка за приложимост на нормата на чл. 15 ал.3 ЗНА.

 

 

 

                                                                       СЪДИЯ: