Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 1510        Година 25.07.2018        Град Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - БУРГАС, Х състав, на трети юли две хиляди и осемнадесета година, в публично заседание, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Драгнева

 

Секретаря Й.Б.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия Драгнева административно дело № 1390 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с  чл.26, ал.4 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР).

Образувано е по жалба на Д.Я.А. с ЕГН **********,*** против разпореждане № 4506-40-1027/03.04.2018г. на директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ. С жалбата се прави искане да се отмени разпореждането. В съдебно заседание поддържа жалбата на сочените в нея основания.

Ответникът – Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата, като прави искане да бъде оставена без уважение и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд Бургас, намира, че жалбата е процесуално допустима като подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Със заявление – декларация за отпускане на гарантирано вземане вх.№ 4502-21-0305/26.03.2018г., жалбоподателят е направил искане до Директора на ТП на НОИ гр.София да му бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР. Декларирал е, че е работил при работодателя „Апас-2002“ ЕООД гр.София, на длъжност „охранител“, като трудовото му правоотношение е прекратено от 01.04.2013г..

В платежната ведомост на дружеството работодател, на Д.А. са били начислени, но неизплатени следните суми, дължими като трудово възнаграждение: за м.януари 2013г. - 280,31 лева; за м.февруари 2013г. - 260,03 лева и за м.март 2013г. 485,51 лева, като в последната сума е включено и дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 15 дни.

С разпореждане № 4506-40-1027/03.04.2018г. на директорът на фонд „ГВРС” е отказано изплащането на поисканото гарантирано вземане. В мотивите на разпореждането е налице позоваване на разпоредбата на § 41 от ПЗР на ЗПФИ. Прието е, че след като трудовото правоотношение на жалбоподателя с „Апас-2002“ ЕООД, чиято несъстоятелност е вписана в ТР на 04.02.2016г.,е прекратено на 01.04.2013г., липсва правно основание за изплащане на гарантирани вземания за дължими от работодателя начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, отнасящи се за периоди след 31.01.2015г.

Съгласно справки от Търговския регистър към Агенцията по вписванията, ведно с приложеното съдебно решение, „Апас-2002“ ЕООД е дружество в несъстоятелност. С решение № 268/03.02.2016г. по т.д.№ 2873/2015г. на Софийски градски съд е открито производство по несъстоятелност на дружеството, обявена е неговата неплатежоспособност и несъстоятелност, като производството е спряно на основание чл.632, ал.1 от ТЗ. Решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя на „Апас-2002” ЕООД е вписано в търговския регистър на 04.02.2016г. С решение № 924/16.05.2017г. по т.д.№ 2873/2015г. на Софийски градски съд, на основание чл.632, ал.4 от ТЗ, е прекратено производството по несъстоятелност на дружеството и е постановено заличаване от търговския регистър на същото.

При така изложените фактически данни, които не са спорни между страните и се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи:

Съобразно разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК.

Обжалваното разпореждане е издадено от компетентен орган – директора на Фонд „ГВРС“ към НОИ, съобразно правомощията му по чл.26, ал.3 от ЗГВРСНР.

В хода на административното производство и при издаване на акта не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, който да са довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя и незаконосъобразност на разпореждането.

Разпореждането е мотивирано, като в него са посочени фактическите и правни основания за издаването му.

Съгласно чл.6 от ЗГВРСНР правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: 1.откриване на производство по несъстоятелност; 2.откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност; 3.откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството.

До 22.12.2017г. е действала редакция на чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР, според която право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл.2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението: 1.не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6 и 2.е прекратено през последните три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6.

С § 7 на Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (в сила от 22.12.2017 г.,Обн. ДВ. бр.102 от 22 Декември 2017 г.) в  ЗГВРСНР „чл.4, ал.1 се изменя така: „Право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време.“ Член 22 се изменя така: „Чл.22.(1) Гарантираните вземания на работниците и служителите по чл.4, ал.1 са в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл.6.“. Член 23 се отменя. В чл.25 думата „двумесечен“ се заменя с „тримесечен““.

Правото на гарантирано вземане се упражнява по реда на чл.25 от ЗГВРСНР, с подаване на заявление-декларация по образец до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в тримесечен срок от датата на вписване на решението по чл.6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на друга държава. Пропускането на преклузивния срок за упражняване на субективното материално право на гарантирано вземане води до погасяването му.

В новоприетия Закон за пазарите на финансови инструменти /ЗПФИ/ (в сила от 16.02.2018 г., Обн. ДВ.бр.15/16.02.2018г.), §41, ал.1 от ПЗР въвежда правилото, че на работници и служители, които са били в трудово правоотношение с работодател по ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6 от същия закон, се гарантират при условията и до размера на чл.22 от същия закон само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015г.. Според ал.2 на текста, гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в тримесечен срок от влизането в сила на този закон. Според ал.3 на §41, гарантирани вземания по ал.1, (т.е. при действие на ограничението на ал.1) се отпускат и ако заявлението-декларация е подадено в периода от 22.12.2017г. до влизането в сила на този закон – 16.02.2018г..

Посочената нормативна регламентация е насочена към гарантиране на вземанията на работниците и служителите, които са били в трудово правоотношение с работодател в несъстоятелност и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване на решението по чл.6 от ЗГВРСНР, тоест на лицата, за които срокът за подаване на заявлението-декларация е изтекъл.

Това законодателно решение, за гарантиране вземанията на работниците и служителите, които съобразно действалата до 22.12.2017г. уредба по чл.4 от ЗГВРСНР, не са имали право на гарантирани вземания, произтичащи от трудови правоотношения при несъстоятелност на работодателя (какъвто е случаят на жалбоподателя, защото трудовото му правоотношение е било прекратено преди повече от три месеца, от датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 ), обаче е ограничено само до вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015г..

В настоящият случай заявлението е подадено на 26.03.2018г., тоест след срока по §41, ал.3 от ПЗР на ЗПФИ.

Както към датата на заявлението, така и към датата на разпореждането 03.04.2018г. е бил в сила  § 41, ал.1 от ПЗР от ЗПФИ. С §41 от ДР на ЗПФИ на по-благоприятната редакция на чл.4, ал.1, във връзка с чл.22 от ЗГВРСНР (в сила от 22.12.2017г.), е придадено обратно действие само за онези трудови възнаграждения, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015г. по договори, които се прекратени преди повече от три месеца от датата на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР.

Нормата на  §41, ал.1 от ДР на ЗПФИ изразява волята на законодателя след 16.02.2018г. и е приложима към настоящия казус, а с ал.3 и́ се придава обратно действие дори за заявления, подадени в периода от 22.12.2017г. до 16.02.2018г., тоест дори жалбоподателя да бе подал заявление в този периода, то отново не би попаднал в хипотезата на чл.4, ал.1 ЗГВРСНР (ред. ДВ.бр.102/2017г., в сила 22.12.2017г.), като бъде отчетен момента, в който дължимите суми са били начислени и неизплатени, а именно през 2013г..

Поради изложеното съдът намира, че оспореният административен акт е постановен в съответствие с приложимия закон – чл.4, ал.1 от ЗГВРСНР, във връзка с §41 от ПЗР на ЗПФИ, който не създава право да се иска изплащане на гарантирания размер на неизплатените трудови възнаграждения, начислени, но неизплатени преди 31.01.2015г., поради което жалбата на Д. Атаносов следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Съдът констатира, че жалбоподателят не е внесъл дължимата държавна такса по сметката на Административен съд Бургас в размер на 10 лева и следва да бъде осъден да я заплати. Разпоредбата на чл.26, ал.7 от ЗГВРСНР визира само хипотезата на производство по дела за възстановяване на изплатени от фонда гарантирани вземания на работници и служители, каквато хипотеза не е налице по делото, а нормата не може да се тълкува разширително.

При този изход на делото, направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно, поради което следва да му се присъдят такова в размер на 100,00 лева, определено на основание чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, във връзка с чл.77, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд Бургас, Х-ти състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Я.А. с ЕГН **********,*** против разпореждане № 4506-40-1027/03.04.2018г. на директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ.

ОСЪЖДА Д.Я.А. с ЕГН **********,*** да заплати на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

ОСЪЖДА Д.Я.А. с ЕГН **********,*** да заплати по сметка на Административен съд Бургас държавна такса по делото в размер на 10 лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен съд с касационна жалба, в 14 -дневен срок от съобщаването му.

 

 

 

СЪДИЯ: