Р Е Ш Е Н И Е

 

град Бургас, №1359 /06.07.2018г.

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД гр.Бургас, в съдебно заседание на седми юни, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  СТАНИМИР ХРИСТОВ

                                                                                                        ДИАНА ГАНЕВА

 

при секретар С.А.и с участието на прокурор А.С.изслуша докладваното от съдия Л.АЛЕКСАНДРОВА по КАНД № 1058/2018г. за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл.63, ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от АПК.

Касаторът „ХОМ КЕЪР ХОТЕЛС” ООД, ********, със седалище и адрес на управление ********, представляван от управителя П.С.С., чрез представител по пълномощие адвокат И. Г. И. и адрес ***, втори офисен етаж, офиси №6 и №7, е оспорил решение № 56/16.03.2018г., постановено по АНД № 57/2018г. по описа на Районен съд – Царево, с което е потвърдено наказателно постановление № 02-001439/30.11.2017г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда” – Бургас. С наказателното постановление на касатора за нарушение на чл.62, ал.1, във вр. с чл.1, ал.2 от Кодекса на труда (КТ), на основание чл.414, ал.3 от същия кодекс, е наложена имуществена санкция в размер на 1 500 лв. Касаторът твърди, че решението е неправилно и иска да бъде отменено, а по съществото на спора - да бъде отменено издаденото срещу него наказателно постановление.

В съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и твърди, че нарушението, за което дружеството е наказано, не е доказано.

Ответникът – дирекция „Инспекция по труда“ – Бургас, редовно призован, не изпраща представител.

Представителят на прокуратурата счита, че обжалваното решение е обосновано и правилно и предлага да бъде оставено в сила.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните намира следното:

Касационната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирано лице, разгледана по същество е неоснователна.

Обжалваното решение е правилно.

Отговорността на касатора е ангажирана за това, че в качеството на работодател на 08.09.2017г. не е уредил като трудови отношенията при предоставяне на работна сила, като не е сключил трудов договор в писмена форма с лицето С.В.В., установен на същата дата в 13,30ч. да полага труд като общ работник на външния бар до басейна на хотел „Приморско дел сол”, находящ се в гр.Приморско, ул. „Иглика“ № 38. Василев лично е декларирал в списък на работещите, длъжността която заема, работното време, трудовото възнаграждение.

Районен съд в обжалваното решение е приел, че нарушението е доказано по несъмнен начин, не са налице предпоставки за приложение на чл.415в от КТ, спазени са процесуалните правила при съставяне на АУАН и издаване на наказателното постановление. В мотивите си районния съд е посочил, че лицето С.В.е полагал труд в описания обект, без да има сключен трудов договор в писмена форма, като изрично е посочил, че такъв договор се изисква дори в случаите, когато се провежда обучение чрез работа – чл.230, ал.1 и 5 от КТ, във вр. с Наредба №1 от 08.09.2015г. за условията и реда за провеждане на обучение чрез работа.

Касаторът възразява, като посочва, че от представения договор за теоретично и практическо обучение между наказаното дружество и Фондация „Еврофонд за преквалификация и нови работни места” се установява, че на процесната дата С.В.е бил в стопанисвания от дружеството обект, за да се обучава, а не за да предоставя работна сила. Така в хода на обучението са проверявани неговите умения като „общ работник“ за евентуално започване на постоянна работа в обекта.

Правилно районният съд в обжалваното решение е приел, че от събраните доказателства по несъмнен начин се установяват фактите, които изпълват елементите от фактическия състав на нарушението, за което е ангажирана административнонаказателната отговорност на работодателя.

Проверяващите са възприели по време на проверката обстоятелството, че С.В.е извършвал дейност, идентична с дейността, която следва да извършва общ работник. Същото обстоятелство било декларирано от лицето по време на проверката, като в декларацията собственоръчно Василев е посочил единния си граждански номер, длъжността, която заема, трудово възнаграждение, които получава, работното време, през което работи, и се е подписал.

Възраженията, че се касае за теоретико-практическо обучение са недоказани. По делото е представен договор № ПР-19/08.08.2017 г., сключен между Център за професионално обучение към Фондация „Еврофонд за преквалификация и нови работни места” и С.В.В., по силата на който същият следва да се обучава за професия „сервитьор-барман” в специалност „обслужване на заведенията”. В този смисъл е и подаденото заявление от Василев, както и удостоверението, издадено от фондацията, за това, че Василев е започнал курс за професионално обучение по професия „сервитьор-барман”. В конкретния случай по делото е установено, че С.В.не е изпълнявал такава трудова функция. Той е работел като общ работник – дейност, за която не се изисква специално обучение и която е съвършено различна от дейността, която извършва сервитьора или бармана. Отделно от това, дори да се приеме, че лицето в този момент се е обучавало, каквито доказателства не са налице, отново следва да се направи извод, че работодателят не е уредил отношенията като трудови и не е сключил трудов договор с лицето.

В процесния случай е констатирано лице, което полага труд и престира работна сила за дружеството-касатор. По делото е установено длъжностното качество на лицето и параметрите на устния договор, по силата на който това лице полага труд. Всички те представляват елементи на трудовото правоотношение, а съгласно чл. 230, ал.1 от КТ, с трудовия договор с условия за обучение по време на работа, работодателят се задължава да обучи работника или служителя в процеса на работата по определена професия или специалност, а работника или служителя – да я усвои, като през време на обучението същият получава трудово възнаграждение според извършената работа, но не по-малко от 90 на сто от минималната работна заплата, установена в страната.

Освен осъществяване на обучителната цел е налице и престиране на работна сила, за това законодателят не случайно е регламентирал то да се извършва по реда на КТ чрез сключване на трудов договор. Работната сила не може да бъде престирана само въз основа на посочения от касатора договор, сключен с Фондация „Еврофонд за преквалификация и нови работни места“.

Неоснователно е възражението на касатора, според което наказателното постановление е издадено в нарушение на чл.52, ал.1 от ЗАНН. Съгласно тази разпоредба наказващият орган е длъжен да се произнесе по административнонаказателната преписка в месечен срок от получаването й. В случая няма данни кога наказващият орган е получил административнонаказателната преписка, за да се прецени колко време е изминало от получаването на тази преписка до издаването на наказателното постановление, но срокът, визиран в посочената разпоредба, е препоръчителен и с нарушаването му не настъпват никакви правни последици, които да опорочат наказателното постановление, освен в случаите когато наказващият орган не е спазил друг срок, а именно този по чл.34, ал.3 от ЗАНН, който изисква наказателното постановление да бъде издадено най-късно в 6-месечен срок от съставянето на АУАН. Този срок е спазен. АУАН е съставен на 28.09.2017г., а наказателното постановление е издадено на 30.11.2017 г.

Неоснователно е и възражението, според което обжалваното наказателно постановление е издадено в противоречие с чл.27, ал.2 от ЗАНН. Вярно е, че в наказателното постановление не са изложени мотиви за причините, поради които наказващият орган е наложил именно посочения размер на санкцията – 1 500 лева, но санкционната норма в случая предвижда, че този размер е минималният. Доколкото в чл.27, ал.5 от ЗАНН е регламентирана забрана за определяне на наказание под предвидения най-нисък размер на наказанията „глоба” и „временно лишаване от право”, то в процесния случай пропускът на наказващият орган да мотивира конкретния размер на наложената санкция не е съществено нарушение, тъй като органът е наложил най-ниската възможна.

Поради неоснователност на касационните оплаквания решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

На основание чл.221, ал.2 във вр. с чл.218 от АПК, във вр. с чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН, Административен съд Бургас,

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56/16.03.2018г., постановено по АНД № 57/2018г. по описа на Районен съд – Царево.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               ЧЛЕНОВЕ: